Книга на душите

Есента се смени със зима, зимата с пролет и старецът лека-полека прие, че най-големият му син е изчезнал от лицето на земята. Никой не знаеше накъде е тръгнал, когато тайно напусна Кантуел Хол, никой нямаше представа какво може да му се е случило.

Един ден Едгар се помоли в параклиса си за напътствие и в окаяното си и все по-объркано състояние му се стори, че Бог му прошепва да разкрие родовата тайна на по-малкия си син Ричард, тъй като нему е писано да запази познанието за книгата от Вектис. След молитвата нареди на слугите да го отнесат в библиотеката. Там го настаниха в един стол и старият барон им каза да се качат по стълбата и да вземат дървената кутия от горната лавица.

Слугата се изкатери и подаде няколко книги на помощника си, след което обяви, че е намерил кутията. Отнесе я на господаря си и я постави в скута му.

Старецът отдавна не я беше докосвал. С нетърпение очакваше да прекара известно време с тези документи, с тези стари приятели, събуждащи толкова много спомени — писанието на Феликс, което го омагьоса на младини; загадъчната страница с дата в далечното бъдеще; писмото на Калвин, което ценеше най-скъпо, тъй като бе от виден приятел; писмото на Нострадамус в памет на човека, който го бе спасил от сигурна смърт.

Бавно повдигна капака.

Кутията беше празна.

Едгар ахна и се канеше да нареди на слугата отново да се качи по стълбата, когато усети как болката от хиляди удари експлодира в гърдите му.

Беше мъртъв, когато съсухреното му тяло падна на пода, и на ужасените слуги не им оставаше нищо друго, освен да повикат децата. Синът му, младият Ричард, дотича пръв, но така и не разбра, че тайната на Вектис току-що е умряла заедно с баща му.

28

Уил и Изабел седяха в библиотеката, писмото на Нострадамус лежеше пред тях на масата. Откритията им през изминалите два дни ги бяха оставили без сили. Всяко следващо изглеждаше по-невероятно и важно от предишното. Чувстваха се като две души, носещи се в окото на ураган — всичко около тях бе спокойно и нормално, но в същото време осъзнаваха, че се намират в опасна близост до кипящата, убийствена буря.

— Книгата — промърмори Изабел. — Оказала е огромно въздействие върху велики хора. Когато всичко това приключи, ще изтичам да си купя пророчествата на Нострадамус и ще ги прочета отново, този път сериозно.

— Може би именно вашата книга е направила Калвин и Нострадамус велики — каза Уил и отпи от кафето си. — Нищо чудно без нея да си бяха останали незначителни хора.

— Може би тя прави и нас велики.

— Пак се почва. — Уил се разсмя. — Зная, че ти е все по-трудно и по-трудно да мислиш, че трябва да пазиш това в тайна, но бих предпочел да живееш анонимен живот вместо славен, но кратък.

Тя не му обърна внимание.

— Трябва да намерим последната следа, макар че не мога да си представя как тя би могла да засенчи първите три. Господи, та какви неща открихме само!

На Уил страшно му се искаше да се обади на Нанси и да й благодари за приноса. В момента би трябвало да е на работа.

— Свързано е със съгрешил син — рече той.

Изабел се намръщи.

— Нямам представа откъде да започнем.

Някой я повика по име от голямата зала.

— Дядо! — извика тя. — В библиотеката сме.

Лорд Кантуел влезе, стиснал вестник под мишница.

— Не знаех къде сте се дянали тази сутрин. Здравейте, господин Пайпър. Още ли сте тук?

— Да, сър. Надявам се днес да е последният ми цял ден.

— Нима внучката ми е била лоша домакиня?

— Не, сър. Беше страхотна. Просто е време да се връщам у дома.

— Дядо — намеси се Изабел, — според теб, кои от Кантуел могат да се нарекат големи грешници?

— Освен мен ли?

— Да, освен теб — игриво отвърна тя.

— Ами, прадядо ми изгуби голяма част от семейното състояние в спекулативна сделка с един корабостроител. Ако да си глупак е грях, той е страхотен грешник, предполагам.

— Имам предвид някой от по-старите — от шестнайсети век, някъде там.

— Ами, както вече споменах, старият Едгар Кантуел винаги е бил смятан донякъде за черна овца. Пребоядисвал се от католик на протестант и обратното със скоростта на хрътка. Доста хитро от негова страна, предполагам, но пък е успял да избегне Тауър и да запази главата си на раменете.

— Да се сещаш за някои по-черни от него? — попита тя.

— Ами… — По изражението му Изабел си помисли, че се е сетил нещо.

— Да?

— Едгар имал брат, Уилям. Някъде тук трябва да има негов малък портрет като момче. В началото на шестнайсети век без да иска убил баща си, Томас Кантуел. Онзи от голямата картина на южната стена на залата. Мъжът на кон.

— Сещам се. — Вълнението на Изабел растеше. — Какво е станало с Уилям?

Лорд Кантуел прокара пръст през гърлото си.

— Твърди се, че си е видял сметката. Нямам представа дали е истина.

— Кога е станало това? През коя година? — попита тя.

— Проклет да съм, ако знам. Най-добре иди да провериш надгробния му камък.

Уил и Изабел се спогледаха и скочиха на крака.

— Мислиш, че е в родовото гробище ли? — възкликна тя.

— Не мисля — подсмъркна лорд Кантуел. — Зная.

— Покажете ми къде се намира гробището! — каза Уил достатъчно силно, за да накара стареца да се намръщи.