Книга на душите

Третата и последна чуплива и пожълтяла страница бе изписана с друг почерк. Думите сякаш бяха надраскани набързо. Върху листа имаше само два реда:

9 февруари 2027

Finis Dierum

Изабел заплака — отначало тихо, после все по-силно и по-силно, докато не избухна в ридания, зачервена и задъхана. Уил я погледна с мъка, но мислеше за сина си. Филип щеше да е седемнадесетгодишен през 2027 г., млад и пълен с надежди и обещания. Самият той бе на косъм да се разплаче, но вместо това стана и постави ръце върху тресящите се рамене на младата жена.

— Не знаем дали е истина — рече.

— Ами ако е?

— Май не ни остава друго, освен да изчакаме и да видим сами.

Тя се изправи, сякаш го канеше да я прегърне. Останаха в обятията си дълго време, докато той не й каза направо, че е време да тръгва.

— Трябва ли?

— Ако стигна до Лондон довечера, ще успея да хвана сутрешния полет.

— Моля те, остани и тази нощ.

— Трябва да се прибирам — просто рече той. — Липсват ми моите хора.

Тя издуха носа си и кимна.

— Ще се върна — обеща той. — Сигурен съм, че след като приключи с писмата, Спенс ще ги върне на рода Кантуел. Те са ваши. Може би някой ден ще можеш да ги използваш и да напишеш най-великата книга в историята.

— За разлика от посредствената дисертация, която ще защитя ли? — Погледна го в очите. — Ще оставиш ли стихотворението?

— Сделката си е сделка. Започвай с оправянето на покрива.

— Никога няма да забравя тези няколко дни, Уил.

— Аз също.

— Жена ти е късметлийка.

Той поклати виновно глава.

— Аз съм много по-голям късметлия от нея.

Изабел се обади за такси. Уил се качи в стаята си да си събере багажа. След като приключи, написа две съобщения.

До Спенс:

Мисията изпълнена. Открити и четирите.

Нося ги утре. Готви се за изненада.

И до Нанси:

Великолепна си. Закова пророка. Страхотно. Идвам си утре. Не мога да повярвам колко ми липсваш. Вече няма да те оставям.

Вечерта Кантуел Хол отново бе притихнал, този път с двама обитатели — спящ старец и внучката му, която се мяташе и въртеше в леглото си. Преди да си легне, Изабел бе отишла в стаята за гости и бе седнала на леглото. То все още пазеше миризмата на Уил. Вдъхна я и отново се разплака, докато не се чу да си казва: „Стига си се държала като глупачка.“ Подчини се на собствената си заръка, избърса очи и изгаси лампата.

Декорсо наблюдаваше от храстите. Светлината в стаята за гости угасна, след това лампата в стаята на Изабел светна. Декорсо погледна часовника си. Приклекна и затрака с коравите си пръсти по светещата клавиатура, после изпрати имейла до криптирания смартфон на Фрейзър.

Приключих в Роксал. Получих данни за хотела и полета на Пайпър от оперативния център. Използвал е кредитната си карта! Все още няма представа, че сме по петите му. Смятам да го пресрещна, преди да стигне до „Хийтроу“. Чакам инструкции за Кантуел.

Фрейзър прочете съобщението и уморено разтърка темето си. В пустинята бе предобед, но под земята подобни неща бяха абстракция. Не беше ставал от бюрото си два дни и нямаше намерение да прекарва трети на същото място. Операцията вървеше към края си, но трябваше да се вземат последни решения, а шефът му ясно бе дал да се разбере, че предвид непривлекателните опции решенията трябва да са на Фрейзър, не негови.

— Тези неща са в твоята длъжностна характеристика, а не в моята — беше изръмжал Лестър по телефона и Фрейзър не бе намерил какво да му отговори. — Така че гледай твоите ръце да са чисти и твоите нощи да са спокойни.

Решението му за Пайпър бе най-простото.

Декорсо трябваше да го пресрещне в хотела му, да го неутрализира както намери за добре и да вземе всички неща, открити в Кантуел Хол. Екип на ЦРУ щеше да ги вземе от хотела и да ги пренесе в американската военновъздушна база Майденхол, където по заповед на секретаря Лестър чакаше транспортен самолет. Пайпър бе ОХ, така че нямаше вероятност Декорсо да убие копелето, но това не гарантираше, че няма сериозно да го повреди. Тъй да бъде, реши Фрейзър. Важното е да се доберем до материалите, които биха компрометирали целостта на мисията на Зона 51.