Книга на душите

— Ела! — извика Изабел и изтича към вратата.

Лорд Кантуел поклати глава, настани се в един от освободените столове и зачете вестника си.

Гробището на Кантуел се намираше на поляна сред дървета в един затънтен ъгъл на имението, който рядко се посещаваше — лордът се разстройваше при вида на гроба на съпругата си и празния участък, който очакваше неговите останки. Изабел идваше от време на време тук, но обикновено през някоя ярка лятна утрин, когато приповдигнатото настроение от деня омекотяваше тежката и мрачна атмосфера на това място. От няколко седмици за гробището не бяха полагани грижи и тревата бе избуяла. Бурените бяха повехнали в края на сезона и клюмаха лениво върху камъните.

В парцела имаше осемдесет или повече гроба — малко за селско гробище, но доста за семейно. Не всички Кантуел почиваха тук. През годините мнозина паднали в битки в една или друга война и били погребани на английските бойни полета или в чужди земи. Докато излизаха на поляната, Изабел обясняваше колко трудно било да убедят местния съвет да разреши на дядо й да погребе съпругата си тук.

— Закони за обществено здраве и безопасност — изсумтя възмутено тя. — Ами традициите?

— Харесва ми идеята за семейно гробище — любезно рече Уил.

— И аз съм си избрала място. Под онази прекрасна стара ябълка.

— Хубаво място — отбеляза Уил. — Но не е нужно да бързаш.

— Не зависи от мен, нали? Всичко е предопределено, не помниш ли? Добре, къде е нашият грешник?

Надгробният камък на Уилям Кантуел бе от най-малките в гробището и бе почти изцяло скрит от тревата и бурените, така че се наложи старателно търсене из вековете, за да открият гроба в централната част на парцела. Върху камъка пишеше само името му и датата — 1532 г.

— Синът със черен грях — рече Уил. — Май ще ни потрябва лопата.

Изабел се върна от градинската барака с две лопати. Бяха скрити от чужди погледи, но работеха смутени и гузно се оглеждаха през рамо, тъй като не се занимаваха с особено благопристойно дело.

— Никога не съм разкопавала гроб — нервно се изкиска тя.

— Аз съм го правил — призна Уил. Беше преди години при един случай в Индиана, но не искаше да се впуска в подробности, а и тя не настоя да научи повече. — Колко ли дълбоко са ги заравяли по онова време?

Тежката работа се падаше на него и той започваше да се поти. Наблизо почиваха и други прадеди, така че нямаше достатъчно място за двамата да копаят едновременно.

Съблече якето и пуловера си и продължи да върти лопатата, издигайки купчина тлъста черна пръст върху съседния гроб. След около час двамата започнаха да се обезкуражават и да се питат дали Уилям изобщо е погребан там. Уил излезе от изкопа и седна на тревата. Светлината на следобедното слънце бе рязка, типична за есента, въздухът бе мразовит. Ябълковото дърво на Изабел шумолеше над главата му.

Изабел пое щафетата и скочи в изкопа като малко момиченце в плувен басейн. Двата й крака удариха едновременно земята и се чу странно глухо изкънтяване.

— Какво беше това? — едновременно попитаха те.

Изабел сграбчи лопатата, застана на четири крака и започна да стърже дъното. Показа се някаква метална повърхност.

— Господи, Уил! Май го намерихме! — извика тя.

Започна да копае около предмета и очерта краищата му. Имаше правоъгълна форма със страни около четиридесет и пет на двадесет и пет сантиметра. Уил гледаше как тя заби лопатата в земята до една от дългите страни и натисна.

Предметът се оказа покрита с тъмна патина метална кутия. Под нея се виждаше гнилото, зеленясало дърво на капака на ковчега. Изабел подаде кутията на Уил.

Въпреки дебелата зеленикава патина си личеше, че е великолепно изработена, с малки кръгли крачета. Ръбовете на капака бяха покрити с някакъв твърд червен материал. Уил заби нокът в него и отчупи парченца.

— Това е восък — установи той. — За печати или от свещ. Искали са да предпазят вътрешността от вода.

Изабел седна до него.

— Дано са успели — каза тя, изпълнена с очакване.

Проявиха достатъчно дисциплинираност да засипят гроба, преди да се заемат с кутията, но действаха с пълна скорост. Когато приключиха, изтичаха обратно в къщата и отидоха в кухнята, където Изабел намери здрав малък нож. С негова помощ свали твърдия восък покрай капака и го вдигна досущ като дете, отварящо първия коледен подарък.

Вътре имаше три листа пергамент, покрити със зелени петна, но сухи и четливи. Изабел моментално разпозна какво представляват.

— Уил — прошепна тя. — Това са последните страници от писанието на Феликс!

Седнаха на масата в кухнята. Уил гледаше как очите й се стрелкат по редовете и устните й мърдат беззвучно, и я помоли да превежда в движение. Тя зачете бавно.