Книга на душите

На деветия ден на януари лето Господне 1297 настъпи краят на библиотеката и на Ордена на имената. Писарите, които бяха повече от сто, се държаха странно и не бяха така отдадени на работа, както обикновено. Сякаш, беше започнало да им омръзва. Всъщност, като че ли ги бе обхванала умора, която не можехме да проумеем, тъй като те не можеха да кажат какво им тежи. А преди този ден дойде предвестник, който предупреждаваше за предстоящите събития. Един от писарите по най-невероятен начин наруши правилата човешки и Господни — отне собствения си живот, забивайки в окото си и в мозъка перото, с което пишеше.

А през последния ден бях извикан в библиотеката, където видях картина, споменът за която и до днес вледенява кръвта ми. Всички писари до последния, всеки зеленоок мъж и момче, със собствената си ръка бе забил перото в окото си и бе предизвикал смъртта си. А на писалищата лежаха завършени последните им страници, много от които бяха изцапани с червена кръв. И на всяка страница бяха изписани едни и същи думи: 9 февруари 2027, Finis Dierum. Делото им беше завършено. Вече не бе нужно да пишат повече имена. Бяха достигнали Края на дните.

Великият Болдуин в своята премъдрост обяви, че библиотеката следва да бъде заличена, тъй като човечеството не е готово за откровенията, съдържащи се в нея. Аз надзиравах поставянето на мъртвите братя в криптата и бях последният човек, минал през огромните помещения на библиотеката, сред безбройните лавици със свещени книги. Със собствената си ръка запалих купчините слама около сградата и използвах като факли страниците, върху които бе написано Finis Dierum, докато всичко не изгоря. Гледах как гредите бяха погълнати от огъня и видях как постройката се срути сама върху себе си. Но не изпълних заповедта на Болдуин и не хвърлих факла в хранилищата. Не можех да понеса да бъда земната причина за унищожаването на библиотеката. Горещо вярвах тогава, както и сега, че решението трябва да бъде единствено в ръцете на Всемогъщия. Така че не зная дали огромната библиотека под сградата бе унищожена от пожара. Земята дълго време тлееше. Моята душа също тлееше дълго и когато вървя по изгорената земя, не зная дали под краката ми има пепел или страници.

Но признавам, Господи, че в пристъп на мерзко безумие взех напосоки една книга от библиотеката, преди тя да бъде запечатана и изгорена. И до ден днешен не зная защо го направих. Умолявам Те от цялото си сърце да ми простиш това прегрешение. Това е книгата, която лежи пред мен. Тя и това писмо са доказателство и свидетелство за случилото се. Господи, ако желаеш да унищожа книгата и писмото, с радост ще го сторя. Ако желаеш да ги запазя, с радост ще се подчиня. Дай ми само знак, Господи мой и Спасителю, и ще изпълня Твоята воля. Ще бъда Твой покорен и най-смирен слуга до края на дните си.

Феликс