Книга на душите

— Всичко е подготвено за утре, ако мислиш, че можеш да се справиш. Можем и да отложим с един ден.

— Не, ще бъда готова. Трябва ми рокля.

Изглеждаше толкова тъжна. Тези разплакани, големи очи.

— Лора ще се погрижи. Двамата с Грег отидоха да пазаруват.

— Как е Фили?

— Извадиха го от интензивното. Много е добре. Яде като за световно.

— Кога ще мога да го видя?

— Някъде привечер, сигурен съм.

Следващият въпрос го изненада.

— Ти как си?

Наистина ли я беше грижа?

— Мърдам — мрачно отвърна той.

— Мислех за нас — промълви тя.

Уил зачака със затаен дъх. Искаше от него да се махне от живота й. Изобщо не трябваше да почерни вратата й. Тя и Филип щяха да са по-добре без него. Той бе в бара и пиеше, докато семейството му е гълтало газ. Вече й беше изневерил един път. Кой можеше да гарантира, че няма да го направи отново?

— Мама и татко се обичаха. — Произнасяше задавено думите, долната й устна трепереше. — Легнаха си заедно, както са правили всяка вечер в продължение на четиридесет и три години. Умряха мирно в леглото си. Никога не са били хилави. Никога не са боледували. Това бе техният час. Винаги е щял да бъде техният час. Искам същото да стане и с мен, когато настъпи моят час. Искам да заспя една нощ в обятията ти и никога повече да не се събудя.

Уил се наведе през преградата на леглото и я прегърна толкова силно, че тя изпъшка. После отпусна питонската си хватка и я целуна благодарно по челото.

— Трябва да направим нещо, Уил — рече тя.

— Зная.

— Трябва да спипаме тези копелета. Искам да ги поставя на колене.

Уил не можеше да използва мобилния в отделението без да бъде смъмрен от някоя сестра, затова слезе долу в чакалнята. В паметта на телефона имаше записан само един номер. Избра го.

— Ало? — отговори задъханият глас на Спенс.

— Уил Пайпър е.

— Радвам се, че се обади. Как си, Уил?

— Наблюдателите се опитаха да ни убият снощи. Родителите на жена ми са мъртви.

Последва мълчание.

— Много съжалявам. Пострадахте ли?

— Жена ми и синът ми пострадаха, но ще се оправят.

— Слава Богу, че го чувам. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Може би. Взех решение. Ще ти покажа базата данни.

Тази нощ Уил спа на един стол в стаята на сина си. Всичко беше готово за следващия ден и не му оставаше друго, освен да си позволи малко почивка. Дори сестрите, които влизаха и излизаха на всеки няколко часа, не можаха да го събудят.

На сутринта се събуди от звуците на Филип в креватчето му, който весело гукаше и си играеше с плюшената си играчка. Уил използва това оптимистично начало, за да се настрои за изпитанията на идващия ден.

Напрегна се, когато чу някой да приближава вратата, но вместо поредната сестра в стаята влязоха Лора и Грег. Бяха дошли от Вашингтон и оказаха неимоверна помощ при подготовката на погребението. Липински бяха обичани съседи и на опелото им щяха да присъстват много опечалени. Поради изтеклата информация за бърникането в пещта медиите също щяха да проявят интерес и се очакваше многоброен контингент от нюйоркски журналисти. Трябваше да се уредят също и последни подробности със свещеника, с погребалната агенция и с гробището. Лора бе малко тромава заради бременността си, но Грег пое върху себе си ролята на движещия нещата човек и Уил му бе благодарен за това.

— Успя ли да поспиш? — попита го дъщеря му.

— Малко. Виж го колко добре изглежда.

Грег погледна надолу към Филип, сякаш опитваше ролята на татко.

— Здрасти, приятел.

Уил се изправи, застана до зет си и постави ръка на рамото му. Това бе първият му физически контакт с младия мъж, ако не се броят ръкостисканията.

— Наистина ми помогна. Благодаря.

— За нищо — леко смутено отвърна Грег.

— Трябва да намеря начин да ти се отплатя.

Уил се нагърби с ролята на шеф на охраната и по време на закуска в кафенето педантично планира цялата хореография. Трябваше да бъдат пред очите на всички, сред тълпата. Фрейзър можеше да гледа колкото си иска, но нямаше да е в състояние да нанесе удара си, ако наоколо има много хора. Детайлите бяха важни. Всичко трябваше да мине перфектно, в противен случай щяха да се окажат на дъното на някоя много дълбока дупка.

Когато отиде в стаята на Нанси, тя вече беше облякла новата си черна рокля и стоеше пред огледалото в тоалетната. Изглеждаше твърдо решена да не плаче, докато си слага грим. Стар приятел от Бюрото беше минал през апартамента им и бе взел един от черните костюми на Уил. Двамата не бяха изглеждали така елегантни от деня на сватбата им. Уил постави длан на кръста й.

— Изглеждаш добре — каза тя.

— Ти също.

— Не зная дали ще успея да го направя — пророни тя с треперещ глас.

— Ще бъда до теб непрекъснато — обеща той.

Пред входа на болницата ги чакаше лимузина на „Балар-Дюран“. Според протокола на изписването Нанси беше изкарана с количка до самата кола. Придържайки Филип към гърдите си, тя влезе в кадилака. Уил оглеждаше алеята и улицата, сякаш беше на мисия за охрана на свидетел. Малка група агенти от нюйоркския отдел огради лимузината като отряд на тайните служби, зачислен към някоя важна клечка.