Книга на душите

— Това са безсмислици, пълни глупости! — запротестира Мюлер. — Какви са доводите ти?

— Сю — каза Уил, — знаеш, че случаят се получи доста усукан. Знаеш, че бях отстранен. Знаеш, че бях пенсиониран. Знаеш, че не бива да задаваш никакви въпроси. Нали?

— Да — тихо се съгласи тя.

— Стават разни неща, при това толкова високо, че свят ще ти се извие. Онова, което зная, е потулено с федерално споразумение за конфиденциалност, което може да бъде отменено единствено със заповед на президента. Затова ще ти кажа само, че има хора, които искат определени неща от мен и са готови да убиват, за да се доберат до тях. Ръцете ти са вързани. Не можеш да ми помогнеш по никакъв начин.

— Та ние сме ФБР, Уил! — възкликна тя.

— Хората, които са по петите ми, са на същата страна, на която е и ФБР. Това е всичко, което мога да кажа.

Мюлер изсумтя.

— Тази глупост е най-удобното оправдание, което съм чувал през живота си. Казваш ни, че не можем да те разследваме заради някаква си секретна дивотия на най-високо ниво. Стига глупости!

— Отивам да видя сина си — отвърна Уил. — А вие правете каквото си искате. Успех.

Сестрите го оставиха сам до интензивната кошарка на Филип. Дихателната тръба беше извадена и цветът на лицето му отново ставаше нормален. Фили спеше и малката му ръчичка се мъчеше да хване нещо в съня.

Уил кипеше като тенджера под налягане. Застави се да се съсредоточи. Нямаше време за умора. Нямаше място за мъка. И никакъв шанс да бъде скован от страх. Концентрира цялата си енергия върху единствената емоция, за която знаеше, че е надежден съюзник — гнева.

Ясно беше, че Малкълм Фрейзър и копоите му са някъде наоколо, може би съвсем наблизо. Наблюдателите имаха преимущество — разполагаха с датите на смъртта, — но то се изчерпваше само с това. Знаели са, че ще успеят да убият родителите на Нанси. Надявали са се, че той и семейството му ще изпаднат в кома. Но се бяха провалили. Сега той имаше предимство. Не се нуждаеше от полицията или от ФБР. Трябваше му само собствената му сила. Усещаше тежестта на пистолета в кобура на кръста, болезненото мушкане на цевта в бедрото му. Насочи болката срещу мисления образ на Фрейзър.

Идвам за теб, помисли си Уил. Идвам.

На летище „Кенеди“ Декорсо отвори задната врата на колата на Фрейзър и седна до шефа си. Никой от двамата не продума. Свирепо издадената брадичка на Фрейзър казваше всичко — не беше доволен. Телефонът му бе загрял от честата употреба.

Картата с дипломатическия имунитет, която бе изиграл Декорсо, беше вдигнала неописуем хаос. Държавният департамент нямаше представа кой е Декорсо и защо от Министерството на отбраната настояваха да удовлетворят искането му. Големите клечки от СРС яростно се опитваха да изкопчат информация за Декорсо от колегите си от ЦРУ. Политическият футбол продължаваше все по-нагоре и по-нагоре по веригата, докато държавният секретар с неохота се съгласи лично да се застъпи за Декорсо пред английския външен министър.

Декорсо получи пропуска си за излизане от затвора. Британското правителство с нежелание се примири и го предаде на представителите на американското посолство. След това бързо бе откаран на летище „Станстед“, за да се качи в частния „Гълфстрийм V“, принадлежащ на секретаря на флота, а разследването за палеж и убийство беше спряно.

Накрая Декорсо наруши мълчанието и измънка извинение.

— Как така се остави да те спипат? — изръмжа Фрейзър.

— Някой съобщил номера на колата ми на полицията.

— Трябвало е да го смениш.

— Имаш оставката ми.

— Никой не си подава оставка при мен. Когато реша да те изритам, ще те уведомя.

— Спипахте ли Пайпър?

— Опитахме снощи. Въглероден оксид в дома на Липински. Сложихме капана, докато бяха на ресторант.

— Вчера беше тяхната дата, нали?

— Да. Ние бяхме причината. Пайпър излезе от къщата, после се върна и вдигна тревога. Жена му и синът му ще се оправят. Така и не ни се отвори възможност да се доберем до онова, което е намерил в Англия. Доколкото знаем, би трябвало вече да е предал материала на Спенс.

— А Спенс къде е?

— Не знам. Сигурно пътува обратно към Вегас. Търсим го.

Декорсо вдиша през зъби.

— Мамка му.

— Да.

— Какъв е планът?

— Пайпър е в болницата в Уайт Плейнс. Пълно е с хора на ФБР. Следим го и когато излезе, ще го спипаме.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме изриташ?

Фрейзър знаеше нещо, което подчиненият му не подозираше. Вдругиден Декорсо щеше да е покойник.

Нямаше смисъл да се занимава с купищата бумащина, за да го уволни.

— Не е нужно да го правя.

Декорсо му благодари и не си отвори устата през остатъка от пътуването.

Когато Нанси отново се събуди, беше късен следобед. Бяха й изключили монитора и я бяха преместили в единична стая. Уил не беше до нея и тя се паникьоса. Позвъни и сестрата й каза, че съпругът й вероятно е в детското интензивно при бебето. След няколко минути той се появи на вратата.

Нанси държеше кърпичка и бършеше очите си.

— Къде са те? Мама и татко.

— В „Балар-Дюран“.

Тя кимна. Това бе предварително избраната от тях погребална агенция. Джоузеф обичаше да планира нещата.