Книга на душите

Не им убягна фактът, че той е бивш, а Нанси — все още действащ агент на ФБР, и още преди обяд отделът на Бюрото в Манхатън бе успял да избута местните власти и да поеме разследването в свои ръце. Някогашните колеги на Уил го заобикаляха предпазливо и изчакваха удобен момент да му се нахвърлят.

Издебнаха го при една от совалките между жена му и сина му. Уил бе само леко изненадан, когато Сю Санчес зачатка с високите си токчета към него. В края на краищата, тя беше шеф на Нанси. От друга страна, бе отвратен да види Джон Мюлер до нея.

Отношенията между Уил и Санчес открай време се основаваха на взаимно недоверие и враждебност. Преди години той беше неин началник. Както сам си признаваше, Уил беше окаяно лош шеф, а Сю винаги бе сигурна, че може да се справя по-добре от него. Възползва се от шанса, когато беше понижен заради „неуместна връзка“ с помощничката на един друг шеф.

В петък тя му докладваше, а в понеделник си бяха сменили ролите. Новото положение беше кошмарно. Той реагира на промяната, като действаше като упорито магаре и проявяваше пасивна агресивност към Санчес. Ако не се налагаше да търпи още няколко години до пенсионирането си, щеше метафорично — а може би и буквално — да нарита официозния й латино задник.

Санчес бе негов шеф при случая „Апокалипсис“ и изигра ролята на подставеното лице, което трябваше да го отстрани от разследването, когато приближи прекалено до Шакълтън. Поредицата кукловоди я бяха използвали като инструмент и тя до ден днешен не намираше покой, че не знае защо й бе наредено да го спре, защо случаят „Апокалипсис“ бе замразен без никакви обяснения и защо на Уил му бе направено абсурдно изгодно предложение за предсрочно пенсиониране.

И ако отношенията между Уил и Сю бяха изострени, положението с Джон Мюлер бе още по-лошо. Мюлер бе педантичен, правеше всичко според учебниците, от онези агенти, които се интересуват повече от процеса, отколкото от резултатите. Беше кариерист, изгарящ от желание да приключи с оперативната работа колкото се може по-рано и да се намърда сред бюрократите. Възмущаваше се от нехайната нагласа на Уил и моралните му прегрешения, пиенето и женкарството му. И беше ужасен, че Нанси Липински, млад специален агент с потенциала да се превърне в клонинг на Мюлер, бе привлечена от Пайпър към тъмната страна и дори се беше омъжила за проклетия негодник!

За самия Уил Мюлер бе ходеща реклама на всичко сгрешено във ФБР. Уил работеше по случаи, за да прати лошите момчета зад решетките. Мюлер — за да ускори издигането си. Той бе политическо създание, а Уил нямаше време за политика.

Първоначално Мюлер се занимаваше с „Апокалипсис“ и ако не беше внезапното му заболяване, Уил никога нямаше да бъде натоварен със случая. Никога нямаше да му се наложи да работи с Нанси. Нямаше да тръгне с нея. Случаят „Апокалипсис“ може би щеше да бъде решен. Цялата поредица събития нямаше да се случи, ако Мюлер нямаше един малък съсирек, който се бе озовал в мозъка му.

Мюлер се беше възстановил напълно и сега беше един от любимците на Санчес. Когато дойде вестта, че Нанси и семейството й са станали обект на покушение, първата й работа бе да нареди на Мюлер да я закара до Уайт Плейнс.

В пустата чакалня Санчес попита Уил как е и му изказа съболезнованията си. Мюлер изчака кратката човешка размяна на реплики да приключи и моментално се включи откъм неприятната страна.

— В полицейския доклад се казва, че си бил извън къщата за час и половина.

— Съвсем правилно си прочел доклада, Джон.

— Пиел си в някакъв бар.

— Доколкото имам опит, баровете са доста добро място да си намериш питие.

— Не можеше ли да пиеш в къщата?

— Тъст ми беше страхотен човек, но пиеше само вино. На мен пък ми се прииска уиски.

— Доста удобен момент да излезеш, не мислиш ли?

Уил направи две крачки, сграбчи го за реверите и го тресна в стената. Изкушаваше се да задържи по-дребния мъж с едната ръка и да превърне лицето му в пихтия с юмрук. Когато Мюлер започна да вдига ръцете си, за да се освободи, Санчес им извика и на двамата да престанат.

Уил го пусна и отстъпи. Дишаше тежко, зениците му се бяха свили като топлийки от гняв. Мюлер оправи сакото си и му хвърли самодоволна усмивка, сякаш го уверяваше, че още не са приключили.

— Уил, какво според теб е станало снощи? — с равен глас попита Санчес.

— Някой е влязъл с взлом, докато сме били на вечеря. Нагласили са пещта. Ако не бях излязъл, сега трима души щяха да са в кома.

— В кома? — обади се Мюлер. — Защо не мъртви?

Уил не му обърна внимание, сякаш не съществуваше.

— Кой според теб е бил мишената? Ти? Нанси? Родителите й?

— Родителите й просто извадиха лошия късмет да са там.

— Добре — търпеливо рече Санчес, — ти или Нанси?

— Аз.

— Кой е отговорен? Какъв е мотивът?

— Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, Сю, но това все още е случаят „Апокалипсис“.

Очите й се присвиха.

— Какво означава това, Уил?

— Случаят не е приключвал.

— Да не искаш да кажеш, че серийният убиец пак е започнал да действа?

— Не казвам това. Казвам, че случаят не е приключвал.