Книга на душите

Един час и три питиета по-късно не беше пиян, но не беше и съвсем трезвен. Смътно си даваше сметка, че три жени на средна възраст в другия край на помещението не свалят поглед от него, а сервитьорката е изключително грижовна. Типично. Случваше се непрекъснато и обикновено се възползваше от това, но тази вечер не бе в настроение.

В известен смисъл беше безнадеждно наивен да си мисли, че можеше да подпише споразумението за конфиденциалност и да си тръгне от Библиотеката, необременен от знанието за нея и без да стане неин роб. Беше се опитал да я игнорира, да живее живота си, без да мисли за веригите на предопределението. И известно време се справяше, докато Спенс и Кениън не се появиха с караваната си.

Сега беше затънал до уши, задушен от осъзнаването, че Изабел и дядо й е трябвало да умрат, защото е трябвало да ги посети. И Спенс е трябвало да го убеди да замине за Англия. И Уил е трябвало да се пенсионира заради случая „Апокалипсис“. И Шакълтън е трябвало да открадне базата данни и да скалъпи престъпленията си. И Уил е трябвало да бъде негов съквартирант. И е трябвало да има атлетични способности и ум, за да влезе в „Харвард“. И пристрастеният му към алкохола баща е трябвало да го вдигне и да се представи криво-ляво добре в нощта, когато е бил заченат. И така нататък, и така нататък.

Беше достатъчно да те подлуди или най-малкото да те накара да пиеш.

Спря се и плати сметката. Беше завладян от желанието час по-скоро да се върне в къщата, да се намести в леглото достатъчно шумно, за да събуди Нанси, да я прегърне, да й каже отново колко много съжалява, колко много я обича и може би, ако тя поиска, да се любят, да си простят греховете. Изтича до колата и десет минути по-късно се промъкна обратно в топлата и уютна къща на Липински.

Седна на ръба на леглото и започна да се съблича. Дъждът трополеше по покрива, Фили спеше мирно в креватчето си. Уил се пъхна под завивките и сложи ръка на бедрото на Нанси. Беше топло и гладко. Главата му се въртеше. Трябваше да я остави да спи, но я желаеше.

— Нанси?

Тя не помръдна.

— Скъпа?

Стисна я леко, но тя не реагира. Отново я стисна. После я разтърси. Нищо!

Разтревожен, Уил се надигна и включи лампата. Нанси лежеше на една страна и не се събуди от рязката светлина на крушката. Преобърна я по гръб. Тя дишаше плитко. Бузите й бяха червени. Кървавочервени.

Едва тогава забеляза, че собственият му мозък работи бавно — не пиянски, а мудно, подобно на предавки, задръстени от киша и кал.

— Газ! — изкрещя той с все сили и си заповяда да стане и да отвори широко прозорците.

Хвърли се към креватчето на сина си и го вдигна. Беше отпуснат, кожата му приличаше на блестяща червена пластмаса.

— Джоузеф! — изкрещя той. — Мери!

Правеше изкуствено дишане уста в уста на Фили, докато тичаше надолу по стълбите. Сграбчи един телефон, отвори вратата и остави детето на грубата изтривалка. Падна на колене. Между вдишванията в устата на сина си набра 911.

После взе отчаяно решение. Остави бебето на изтривалката и изтича обратно за Нанси, крещейки с пълно гърло като човек, опитващ се да събуди мъртъвци.

31

Уил чу името си. Гласът идваше някъде отдалеч. Или беше отблизо, но шепнеше? Така или иначе, успя да го изтръгне от неспокойния лек сън и да го върне в реалността — болнична стая, окъпана в дневна светлина.

В момента на събуждането не беше сигурен дали е пациент или посетител, в легло или до леглото, дали държи нечия ръка или държат неговата.

И в следващия миг всичко си дойде на мястото.

Държеше ръката на Нанси, а тя се взираше в кръвясалите му очи и жално стискаше грамадните му пръсти.

— Уил?

— Хей. — Искаше му се да заплаче.

Виждаше объркването на лицето й. Мигащият и пиукащ монитор не й говореше нищо.

— Намираш се в болница — обясни той. — Ще се оправиш.

— Какво стана? — Гласът й бе дрезгав. Бяха махнали интубационната тръба само преди няколко часа.

— Въглероден оксид.

Очите й се разшириха.

— Къде е Фили?

Той стисна ръката й.

— Добре е. Бързо дойде на себе си. Истински малък боец. В детското отделение е. Непрекъснато обикалям между вас двамата.

— А мама и татко? Къде са те?

Той отново стисна ръката й.

— Съжалявам, скъпа. Не се събудиха.

Шефът на полицията и началникът на пожарната лично засипваха Уил с въпроси през целия ден, притискаха го по коридорите на болницата, измъкваха го от стаята на Нанси, устройваха му засади в кафенето. Проводникът до вентилатора на пещта бил прекъснат, което довело до натрупване на смъртоносни количества въглероден оксид. Предпазният ключ бил повреден. Освен това Липински нямали детектори за въглероден оксид. Нямаше съмнение, че действието е било умишлено и от първоначалните въпроси Уил разбра, че е „интересен за следствието“, докато откриването на разбитата ключалка на мазето не ги наведе на мисълта, че е по-скоро жертва, отколкото заподозрян.