Книгата на черепите

Врата не видях. На десетина метра пред фасадата обаче се виждаше вход към подземие: зееше тъмен и загадъчен като портал към долния свят. Моментално съобразих, че трябва да е вход към Къщата на черепите. Отидох и надникнах. Мрак. Смеем ли да влезем? Не трябваше ли да изчакаме някой да се появи и да ни покани? Но никой не се появи, а горещината беше жестока. Спогледахме се. Деветата мистерия пареше в ума ми, както навярно и в умовете на приятелите ми. Можехме да влезем, но не всички щяхме да излезем. Кой да живее, кой да умре? Неволно започнах да избирам кандидати за унищожение, да претеглям на везните приятелите си, бързо предадох Тимъти и Оливър на смъртта и се отказах, отстъпих от прекалено готовата си някак присъда, заместих Оливър с Нед, Тимъти с Оливър, Нед с Тимъти, Тимъти с мен самия, мен с Нед, Нед с Оливър, въртях и въртях, без окончателно решение, без изход. Вярата ми в истинността на Книгата на черепите бе по-силна от всякога. Усещането ми, че стоя на ръба на безкрая, бе по-силно и ужасяващо от всякога.

— Хайде — казах хрипливо, със съкрушен глас, и направих няколко колебливи стъпки напред.

Каменно стълбище водеше стръмно надолу в подземието. На метър и осемдесет — два метра под повърхността се озовах в тъмен тунел, широк, но нисък, най-много метър и шейсет. Въздухът беше хладен. На смътните лъчи светлина успях да зърна украса по стените: черепи, черепи, черепи. Един християнски символ на се виждаше никъде в този тъй наречен „манастир“, но символиката на смъртта бе повсеместна. Нед отгоре извика:

— Какво виждаш?

Описах тунела и ги подканих да ме последват. Заслизаха колебливо: Нед, Тимъти, Оливър. Присвит, продължих напред. Въздухът стана още по-хладен. Вече не можех да виждам нищо освен смътното червеникаво сияние при входа. Опитах да броя крачките си. Десет, дванайсет, петнайсет. Със сигурност трябваше вече да сме под сградата. Изведнъж пред мен изникна лъскава преграда, монолитна плоча, която запълваше тунела изцяло. Едва в последния момент осъзнах, че е там, когато улових ледения й блясък на сумрачната светлина, и спрях, преди да съм се блъснал в нея. Задънен тунел? Да, разбира се, а в следващия момент щяхме да чуем как двадесеттонна каменна плоча бавно затваря входа на тунела и след това щяхме да сме в клопката, щяха да ни оставят тук да умрем от глад или задушаване, а в ушите ни щеше да ехти чудовищен смях. Но нищо толкова мелодраматично не последва. Опрях колебливо длан в студената каменна плоча, която преграждаше пътя ни, и — ефектът беше съвсем в стил Дисниленд, великолепен театрален трик — плочата поддаде, плъзна се плавно встрани. Противовесът беше съвършен — най-лекото докосване бе достатъчно, за да я отвори. Стори ми се съвсем правилно, че трябва да влезем в Къщата на черепите по този оперен маниер. Очаквах меланхолични тромбони и хор да започнат „Реквием“ отзад напред: Pietatis fons, те salva, gratis salvas salvandos qui, majestatis tremendae rex.21

Отгоре — отвор. Запълзяхме към него, присвити. Отново стълби. Нагоре. Излязохме един по един в огромно квадратно помещение, стените бяха от някакъв зърнист светъл пясъчник. Покрив нямаше, само десетина дебели черни греди на интервали от метър и петдесет — два метра, пропускащи слънчевата светлина и задушаващия зной. Подът беше от виолетовозелени шисти, с някак мазна, лъскава структура. В средата на помещението имаше малък басейн от зелен нефрит, висока около метър човешка фигура се издигаше от него; главата й представляваше череп, от челюстите му се изливаше вода и пляскаше в басейна. В четирите ъгъла на залата се извисяваха каменни статуи в стила на маите или ацтеките и изобразяваха мъже с изгърбени остри носове, жестоки тънки устни и огромни обеци. От другата страна на залата срещу изхода на подземието имаше врата и в рамката й стоеше някакъв мъж, толкова неподвижен, че отначало взех и него за статуя. Когато излязохме и четиримата, той каза с дълбок, отекващ глас:

— Добре дошли. Аз съм брат Антъни.

Беше нисък и широкоплещест, облечен само с избелели сини дочени панталони, срязани до средата на бедрото. Кожата му беше с тъмен загар, почти махагонова на цвят. Широкият му череп беше съвсем плешив. Вратът му беше къс и дебел, раменете широки и силни, гръдта издута, ръцете и краката му здрави и мускулести; създаваше впечатление за съкрушителна сила и жизненост. Целият му облик и излъчваната от него вещина по някакъв непонятен начин ми напомниха за Пикасо: невисок, стегнат, неостаряващ мъж, способен да устои на всичко. Представа си нямах на каква възраст може да е. Определено не беше млад, но далеч не и състарен. На петдесет? Шейсет? Добре съхранени седемдесет? Тази неподвластност на възрастта бе най-изумителното в него. Изглеждаше незасегнат от времето, съвсем непокътнат: така би трябвало да изглежда един безсмъртен, помислих си.

Той се усмихна топло — видяха се два реда съвършени широки зъби — и каза: