Книгата на черепите

— Циганите гледат главно да те минат — казва сериозно, — но това не значи, че няма нещо вярно в основната идея. Виждаш ли, целият ти бъдещ живот е програмиран в ДНК молекулите и те определят линиите на дланта ти. Дай да погледна. — Хваща ръката ми, придърпва ме до себе си на канапето. Колко идиотски се чувствах, направо девственик в държането си, ако не в опита и квалификацията, трябваше да ме убеждават в очевидното. Марго се наведе над дланта ми, зашари по нея с пръст. — Ето тази тук, линията на живота, виж, о, колко е дълга, много дълга е! — Хвърлях крадешком погледи към циците й, докато ми въртеше номера с гледането. — А това тук е венериният хълм. Виждаш ли тази линия, как се скосява тук? Казва ми, че си мъж на силните страсти, но ги сдържаш, много ги потискаш. Така ли е? — Добре. Ще ти играя играта, Марго. Ръката ми изведнъж е около раменете й, дланта ми се плъзга по гърдите й. — О, да, Ели, да, да! — Преиграва. Прегръдка; мокра целувка. Устните й бяха разтворени и направих очакваното. Но никаква страст не изпитвах, никаква. Всичко изглеждаше формално, фарс, нещо програмирано; не можех да се съотнеса към него, към цялата идея да правя секс с Марго. Нереално, нереално, нереално. Дори когато се поотдръпна от мен и си свали панталонките, и ми показа стегнатото си момчешко дупе и жълтеникавите си къдрици, не изпитах никакво желание. Тя ми се усмихна, подкани ме. За нея беше толкова апокалиптично, колкото здрависване, целувчица по бузата. За мен галактиките се разместваха. А колко лесно трябваше да е. Смъкваш джинсите, качваш й се, вкарваш й го, ох ах ох ах, страхотно! Но страдах от секс-в-главата; твърде погълнат бях от представата за Марго като недостижим символ на съвършенството, за да осъзная, че Марго си е съвсем достъпна и дори изобщо не е толкова съвършена — бял белег от операция на апендикса, грубоватите мускули, малко прекалено тънките бедра.

Така че се издъних. Да, съблякох се и да, изтичахме до леглото, и да, не можах да го вдигна, и да, Марго ми помогна, и най-после либидото триумфира над унижението, надървих се и затреперих, дивият бик от пампасите, нахвърлям й се, дращя, стискам, плаша я с бясната си настървеност, изнасилвам я направо, само дето фитилът гасне в критичния момент на проникването и тогава… о, да, издънка след издънка, гаф след гаф, Марго е ту уплашена, ту й е смешно, ту е загрижена, докато най-после дойде консумирането, последвано от почти моментално изригване, последвано от бездни самоунижение и кратери погнуса. Не можех да я погледна. Изтъркалях се, скрих се под възглавниците, ругаех себе си, ругаех Тимъти, ругаех Дейвид Лорънс.

— Искаш ли пак? — попита Марго, галеше потния ми гръб.

— Моля те, иди си — отвърнах. — Моля те. И не казвай на никого нищо.

Каза, разбира се. Всички го научиха. Моята непохватност, абсурдната ми некомпетентност, моите седем вида колебливост, кулминиращи накрая в седем вида импотентност. Ели шменгегето, издънил големия си шанс с най-страхотната курва, до която се е докосвал. Поредният от серията ми толкова грижливо спретвани провали. А тук можеше да имаме още един, бъхтене през гората от кактуси до крайното разочарование, и те най-спокойно щяха да кажат в края на пътеката:

— Ха, че какво друго трябваше да се очаква от Ели? Но Къщата на черепите беше там.

Пътеката се виеше под лек наклон, водеше ни през все по-гъстите храсталаци чоя и мескит, и в един момент изведнъж излязохме на открито. Пред нас се изпъваше низ от черни базалтови черепи, подобни на онзи, който бяхме видели, но много по-малки, някъде колкото баскетболни топки, подредени в пясъка през половин метър. От другата страна на редицата, на петдесетина метра по-натам, бе самата Къща на черепите, кацнала като сфинкс в пустинята: доста голяма едноетажна постройка с плосък покрив, с грапава жълто-кафява мазилка. Седем колони от бял камък украсяваха сляпата фасада. Ефектът беше на сурова простота, нарушена единствено от фриза, минаващ по фронтона: релеф от черепи, в ляв профил. Хлътнали скули, кухи ноздри, огромни кръгли очи. Устите бяха зяпнали в зловещи усмивки. Широките остри зъби, очертани грижливо, изглеждаха готови за жестока захапка. А езиците — ах, наистина злокобен нюанс, черепи с езици! — езиците бяха извити елегантно, върховете се подаваха съвсем леко, бляскаха като раздвоени змийски езици. Десетки и десетки повтарящи се черепи, влудяващо еднакви, замръзнали в странния си покой, редяха се, докато се изгубят от поглед при ъглите на сградата; навяваха онова кошмарно усещане, което долавям в повечето предколумбово изкуство на Мексико. Щяха да са по на място, струваше ми се, по корниза на някой олтар, на който с обсидианови ножове изтръгват сърца от тръпнещи гърди.