Книгата на черепите

— Само аз съм тук да ви поздравя. Толкова малко гости ни спохождат и не очакваме никого. Другите братя са на полето и няма да се върнат до следобедните молитви. — Говореше съвършен английски от странно безкръвния, лишен от акцент вид: акцент Ай Би Ем, да го наречем. Гласът му беше плавен и мелодичен, фразите спокойни, уверени. — Моля, смятайте се за добре дошли, за толкова дълго, колкото пожелаете да останете. Имаме помещения за гости и ви каним да споделите обителта ни. Повече от един следобед ли ще отседнете при нас?

Оливър ме зяпна. Тимъти и Нед също. Аз трябваше да съм говорителят значи. Усещах в гърлото си вкус на бронз. Абсурдът, пълната нелепост на това, което трябваше да кажа, се надигна и слепи устните ми. „Обърни се и бягай, обърни се и бягай — викаше един глас в главата ми. — Бягай. Бягай. Бягай докато можеш“. Успях насила да изтръгна една-едничка хриплива сричка:

— Да.

— В такъв случай трябва да ви настаним. Заповядайте.

Обърна се да напусне залата. Оливър ме изгледа свирепо и рязко прошепна:

— Кажи му!

Кажи му. Кажи му. Кажи му. Хайде, Ели, избълвай го. Какво толкова може да те сполети? В най-лошия случай да ти се изсмеят. Това изобщо не е ново, нали? Тъй че кажи му. Всичко се свежда до този момент, цялата реторика, цялата самонапомпваща се хипербола, всички нахъсани философски спорове, всички съмнения и контрасъмнения, цялото возене. Тук си. Смяташ, че това е точното място. Така че кажи му какво търсиш тук. Кажи му. Кажи му.

Брат Антъни, доловил шепота на Оливър, спря, погледна ни през рамо и каза кротко:

— Да?

Замаян, затърсих думите и най-сетне ги намерих.

— Брат Антъни, трябва да знаете… че ние всички прочетохме Книгата на черепите…

Ето. Казах го.

Маската на несъкрушимо спокойствие на брата се смъкна само за миг. Видях проблясък на… изненада? озадаченост? объркване? — в тъмните му загадъчни очи. Но бързо се овладя.

— Нима? — Гласът му беше твърд като преди. — Книгата на черепите? Що за странно име! Каква ли ще е тази Книга на черепите?

Хвърли ми бляскава мимолетна усмивка като лъча на морски фар, прорязал за миг гъстата мъгла. Но след тази пилатовска шега не изчака за отговор. Невъзмутимо излезе и щракна небрежно с пръсти след себе си в знак, че трябва да го последваме.

23. НЕД

Вече имаме нещо, което да ни гризе, но поне са ни предоставили комфорт за това. Отделна стая за всеки, хубава, удобна. Къщата на черепите е много по-голяма, отколкото изглежда отвън: двете задни крила са изключително дълги и в целия комплекс има може би петдесет-шейсет стаи, а може би има и под земята. Нито една стая, доколкото видях, няма прозорец. Централните зали, които за мен са нещо като общи помещения, са без покриви, но страничните звена, където живеят братята, са съвсем затворени. И да има някаква вентилационна система, не я забелязвам, досега не съм видял никакви вентилатори и тръби, но щом преминеш от открито помещение в затворено, усещаш рязко спадане на температурата, от пустинно горещо в хотелски удобно. Архитектурата е проста: голи правоъгълни стаи, стените и таваните са изработени от груб неизмазан жълтеникавокафяв пясъчник, непрекъсвани от корнизи, видими греди или други декоративни хитрости. Всички подове са от тъмни шисти; няма никакви килими или черги. Мебелировката като че ли е доста оскъдна; моята стая предлага нисък нар, направен от дъски и дебело въже, и малка груба ракла, предполагам за вещите ми, доста майсторски изработена от твърдо черно дърво. Това, което нарушава преобладаващата строгост, е една фантастична колекция от чудновати предколумбови (предполагам) маски и статуетки, окачени на стените, изправени по ъглите, поставени в ниши — ужасяващи лица, само ъгли и груби плоскости, разкошни в своята чудовищност. Образът на черепа е навсякъде. Представа нямам какво е накарало репортера да си помисли, че това място се обитава от „монаси“, изповядваща християнство; вестникарската изрезка на Ели говори за „съчетание от християнски стил и нещо като ацтекски мотиви“, но макар ацтекското влияние да е съвсем очевидно, къде е християнското? Не виждам никакви кръстове, никакви прозорци с цветно стъкло, никакви изображения на светци или на Светото семейство, никой от съпътстващите атрибути. Цялата текстура на мястото е езическа, примитивна, праисторическа; би могло да е храм на някой древен мексикански бог, дори на неандерталско божество, но Иисус просто отсъства като предпоставка. Навярно изчистената, хладно строга атмосфера на съвършенство е внушила на журналиста представата за средновековен манастир — ехото, смътният намек за григорианско песнопение в смълчаните коридори — но без символизма на християнството не може да има християнство, а символите, представени тук, са чужди. Цялостният ефект е за странен лукс, съчетан с неимоверно стилизирана сдържаност: смалили са всичко, но от стени и подове, от чезнещите в далечината безкрайно дълги коридори, от голите помещения, от оскъдната мебелировка изригва усещане за мощ и величие.