Книгата на живота

— Съседите на Даяна са богати и параноици. Близо година в къщата не е имало никакви признаци на живот. Изведнъж се пълни с хора, които влизат и излизат по всяко време, а „Алънс ъф Мейфеър“ правят денонощни доставки. — Хамиш направи място на масата за новото си капучино. — Не бива да допускаме да си помислят, че сте някакъв международен наркокартел, и да се обадят на полицията. Централното управление на Уест Енд е пълно с вещици, особено криминалният отдел. И не забравяйте, че извън границите на Сити не попадате под закрилата на Хабърд.

— Ха. Изобщо не те е грижа за ченгетата. Просто не искаш да пропуснеш нещо. — Галоуглас му се закани с пръст. — Държа те под око, Хамиш.

— Ето го и Фернандо — обяви Сара с такъв тон, сякаш най-после е дошло избавлението.

Фернандо се опита да задържи вратата отворена за Изабо, но Адам го изпревари. Свекърва ми приличаше на млада кинозвезда и всички мъже в заведението се обърнаха, когато тя влезе, следвана от Фийби. Фернандо вървеше последен, тъмното му сако беше идеален фон за костюма на Изабо в бяло и тъмносиво.

— Нищо чудно, че Изабо предпочита да стои вкъщи — казах аз. Изпъкваше като фар в мъглив ден.

— Филип все казваше, че е по-лесно да издържиш обсада, отколкото да прекосиш стая в компанията на Изабо. Трябваше да отблъсква почитателите й с нещо повече от пръчка, повярвайте ми. — Галоуглас стана, когато баба му приближи. — Здравей, бабо. Огънаха ли се пред исканията ти?

Изабо му поднесе буза за целувка.

— Разбира се.

— Отчасти — побърза да поясни Фийби.

— Имаше ли проблеми? — обърна се Галоуглас към Фернандо.

— Нищо съществено. — Фернандо издърпа един стол. Изабо се настани грациозно на него, кръстосвайки стройните си глезени.

— Чарлз беше изключително отзивчив, като се има предвид колко правила на компанията трябваше да престъпи — каза тя, отказвайки с леко отвращение предложеното от Адам меню. — Шампанско, ако обичате.

— Отвратителната картина, от която го избави, компенсира всичко с лихвите — отбеляза Фернандо, докато настаняваше Фийби да седне. — Какво те накара да я купиш, Изабо.

— Не е отвратителна, макар че абстрактният експресионизъм — нещо, с което не се свиква веднага и лесно — призна тя. — Картината е груба, мистериозна... чувствена. Ще я подаря на Лувъра и ще принудя парижани да разширят умовете си. Помнете ми думите — догодина по същото време всички музеи ще се избиват за творби на Клифърд Стил.

— Очаквай обаждане от „Кутс“ — промърмори Фийби на Хамиш. — Тя изобщо не се пазареше.

— Няма причини за безпокойство. И „Сотбис“, и „Кутс“ знаят, че ме бива. — Изабо извади лист от лъскавата си кожена чанта и ми го връчи. — Voila.

— Т. Дж. Уестън, скуайър. — Вдигнах очи от листа. — Този ли е купил листа от Ашмол 782?

— Вероятно — сухо отвърна Фийби. — Досието съдържаше само разписка — платил е в брой — и шест погрешно адресирани писма. Нито един от адресите, които имаме за Уестън, не е валиден.

— Не би трябвало да е трудно да го открием. Колко може да са хората на име Т. Дж. Уестън? — зачудих се аз.

— Повече от триста — отговори Фийби. — Проверих националния телефонен указател. И недей да приемаш, че Т. Дж. Уестън е мъж. Не знаем нито пола, нито националността. Един от адресите е в Дания.

— Не бъди така черногледа, Фийби. Ще се обадим тук-там. Ще използваме връзките на Хамиш. А и Ленард е отвън. Ще ни откара навсякъде, където се наложи. — Изабо не изглеждаше особено загрижена.

— Моите връзки? — Хамиш отпусна глава върху ръцете си и изстена. — Това може да отнеме седмици. Май ще е по-добре да се преселя в „Улсли“, като си помисля колко кафета ще трябва да изпия с разни хора.

— Няма да отнеме седмици и не е нужно да се безпокоиш за поетото количество кофеин. — Прибрах листа в джоба си, метнах куриерската си чанта на рамо и станах, като едва не преобърнах масата.

— Бог да ни благослови, лельо. Наедряваш с всеки час.

— Благодаря, че забелязваш, Галоуглас. — Вече бях успяла да се заклещя между закачалката, стената и стола си. Той скочи да ме освободи.

— Откъде си толкова сигурна? — попита ме Сара, която явно споделяше съмнението на Фийби.

Мълчаливо вдигнах ръце. Бяха многоцветни и сияеха.

— А! Да приберем Даяна у дома — каза Изабо. — Не мисля, че собственикът ще се зарадва на дракон в ресторанта си повече, отколкото аз се радвам на дракон в дома си.

— Пъхни ръцете си в джобовете — изсъска Сара. Наистина бяха много ярки.

Още не бях на етапа да ходя като патица, но въпреки това беше предизвикателство да мина между нагъсто разположените маси, особено с ръце в джобовете на шлифера.

— Моля да разчистете пътя за снаха ми — властно обяви Изабо, хвана ме за лакътя и ме помъкна към изхода. Мъжете наскачаха, дръпнаха столовете си и се засуетиха, докато минаваше покрай тях.

— Мащеха е на съпруга ми — прошепнах на една вбесена жена, която беше стиснала вилицата си като хладно оръжие. Тя бе подобаващо смутена от идеята, че съм се омъжила за дванайсетгодишно момче и съм забременяла от него — Изабо изглеждаше твърде млада, за да има по-големи деца. — Втори брак. По-млада съпруга. Знаете как стават нещата.