Книгата на живота

— Андрю е много странен вампир — отвърнах аз и потръпнах.

— Отец X харесва високи места, това е. Казва, че го карат да се чувства по-близо до Бог. — Ленард отново почука на вратата.

— Току-що усетих да минава призрак — каза Сара и се загърна по-плътно в палтото си. Нямаше начин студеният полъх да се сбърка с нещо друго.

— Не усетих нищо — възрази Ленард с типичното за вампирите пренебрежение за нещо толкова телесно като топлината. Лекото почукване по вратата премина в думкане. — Хайде, слънчице!

— Търпение, Ленард. Не всички сме двайсетгодишни вампири! — сопна се Линда Кросби, след като се пребори с вратата. — Има сума ти стълби за изкачване.

За щастие, трябваше да се спуснем само едно ниво от главния вход, за да стигнем помещението, което Хабърд беше отделил за официалния сбор на Сити.

— Добре дошли на срещата ни! — приветства ни Линда, докато ни водеше надолу.

По средата на пътя спрях и ахнах.

— Това... ти ли си? — Сара зяпна с изумление стените.

Бяха покрити с мои изображения — как изтъкавам първото си заклинание, как извиквам самодивско дърво, как гледам Кора да лети над Темза, как стоя до вещиците, които ме бяха взели под крилото си, когато започнах да научавам за магията си. Там бяха и баба Алсъп, старейшината на сбора, акушерката Сюзана Норман и трите останали вещици Катрин Стрийтър, Елизабет Джаксън и Марджъри Купър.

Колкото до художника, той беше ясен и без подпис. Джак бе създал тези картини, след като бе замазал стените с гипс, върху който бе нанесъл очертания и цветове, така че да се превърнат в неразделна част от сградата. Опушени, с влажни петна и напукани от годините, те въпреки всичко бяха запазили красотата си.

— Щастливи сме, че работим в подобно помещение — увери ни грейналата Линда. — Твоето пътуване отдавна е източник на вдъхновение за лондонските вещици. Ела да се срещнеш със сестрите си.

Трите вещици в основата на стълбището ме разглеждаха с интерес, погледите им щипеха и пращяха по кожата ми. Може и да нямаха силата на сбора в Гарликхайт от 1591 година, но въпреки това не бяха лишени от талант.

— Ето я и нашата Даяна Бишъп, завръща се отново при нас — оповести Линда. — Тя води и леля си Сара Бишъп, както и свекърва си, която, предполагам, не се нуждае от представяне.

— Определено не — каза най-възрастната от четирите вещици. — Всички сме чували истории за Мелисанд дьо Клермон.

Линда ме бе предупредила, че сборът има известни колебания относно тази среща. Лично беше подбрала вещиците, които да ни помагат — огнената вещица Сибил Бонуитс, водната вещица Тамсин Сутел и вятърната вещица Касандра Кайтелър. Силите на самата Линда разчитаха повече на земната стихия. Същото се отнасяше и за Сара.

— Времето се променя — хладно рече Изабо. — Ако искате да си тръгна...

— Глупости. — Линда изгледа предупредително другарката си. — Даяна поиска да си тук, когато прави заклинанието си. Ще се справим някак. Нали, Касандра?

Възрастната вещица кимна отсечено.

— Дами, ако обичате, направете място за картите! — помоли Ленард, помъкнал куп тубуси. Стовари ги на една покрита с восък паянтова маса и забърза обратно по стълбите. — Извикайте ме, ако имате нужда от нещо. — Вратата на криптата се затръшна след него.

Линда ръководеше разстилането на картите; след много опити бяхме открили, че най-добрите резултати се получават, когато използваме огромна карта на Британските острови, заобиколена от карти на отделните графства. Само картата на Великобритания заемаше площ с големина шест на четири стъпки.

— Прилича ми на зле замислен училищен проект по география — промърмори Сара, докато нагласяше картата на Дорсет.

— Може и да не изглежда красиво, но върши работа — отвърнах, докато вадех компендиума на господин Хабермел от чантата си. Фернандо беше измислил защитен калъф за него, направен от един чист чорап на Галоуглас. Устройството като по чудо се оказа цяло. Извадих и телефона си и направих няколко снимки на стенописите. Караха ме да се чувствам по-близо до Джак — и до Матю.

— Къде да сложа страниците от Книгата на живота? — Изабо беше натоварена с охраната на безценните листа от велум.

— Дай рисунката на химическата сватба на Сара. Ти дръж онази с драконите — казах.

— Аз ли? — Очите на Изабо се разшириха. Решението бе спортно, но в крайна сметка бях надделяла над Сара и Линда.

— Надявам се да нямаш нищо против. Химическата сватба дойде при мен от родителите ми. Драконите принадлежаха на Андрю Хабърд. Помислих си, че можем да балансираме заклинанието, като ги поставим в ръцете на вещица и вампир. — Всичките ми инстинкти ми подсказваха, че това е правилното решение.

— Раз-збира се. — Езикът на Изабо се запъна на познатата дума.

— Всичко ще бъде наред. Обещавам. — Стиснах леко ръката й. — Сара ще застане отсреща, а Линда и Тамсин ще бъдат от двете страни.

— Ти гледай заклинанието. Изабо може да се погрижи за себе си. — Сара ми подаде мастилница с червено мастило и бяло перо с поразителни кафяви и сиви шарки.