Книгата на живота

— Фернандо? Крис? — погледна ги изумено Маркъс. — Какво правите тук?

— Чакаме Матю — отвърна Фернандо.

— Влизайте вътре. Всички. — Маркъс им даде знак да го последват. — Госпожица Дейвънпорт гледа. — Съседите му бяха стари, без работа и любопитни.

Матю обаче беше излязъл от границите на здравия разум. На няколко пъти почти беше достигал до ръба, но неочакваната поява на Фернандо и Крис го тласна отвъд него. Маркъс вече знаеше, че баща му носи кръвожадността в себе си и разбираше защо винаги заминаваше нанякъде сам, за да се възстанови, когато изпадне в това състояние.

— Кой е с нея? — Гласът на Матю бе като изстрел на мускет — първо съскащо предупреждение, после оглушителен гръм.

— Изабо, предполагам — каза Маркъс. — Фийби. И Сара. Както и Галоуглас, разбира се.

— Не забравяй Ленард — добави Джак иззад Маркъс. — Той е най-добрият ми приятел, Матю. Ленард никога не би позволил нещо да се случи с Даяна.

— Виждаш ли? Даяна е добре. — Маркъс вече беше научил от Рансъм, че Матю си идва от Роял Стрийт, след като бе постигнал целта си да сплоти семейството. Не можеше да си представи какво го бе докарало до такова ужасно настроение, особено след подобен успех.

Ръката на Матю се стрелна бързо и с достатъчно сила да раздроби костите на човек. Вместо да избере по-мека цел обаче, той заби юмрук в една от белите йонийски колони, поддържащи горната тераса на къщата. Джак спря другата му ръка.

— Ако това продължи, ще се наложи да се върна в Марини — меко рече Маркъс, поглеждайки вдлъбнатината с размерите на гюлле до входната врата.

— Пусни ме — каза Матю. Джак отпусна ръка и Матю се стрелна по стълбите и закрачи по дългия коридор към задната част на къщата. Някъде в далечината се затръшна врата.

— Е, мина по-добре, отколкото очаквах. — Фернандо стана.

— Беше по-зле, откакто майка... — Джак прехапа устна и избегна погледа на Маркъс.

— Ти трябва да си Джак — предположи Фернандо. После се поклони, сякаш Джак беше някаква кралска особа, а не сирак със смъртоносна болест. — За мен е чест да се запознаем. Мадам майка ти често говори за теб, при това с голяма гордост.

— Тя не ми е майка — мълниеносно отвърна Джак. — Беше грешка.

— Не е никаква грешка — каза Фернандо. — Кръвта може да говори силно, но аз винаги предпочитам историите, разказвани от сърцето.

— „Мадам“ ли каза? — Гърдите на Маркъс се стегнаха и гласът му прозвуча странно. Не си бе позволил надеждата, че Фернандо ще направи нещо толкова самоотвержено, а ето че...

— Да, милорд. — Фернандо отново се поклони.

— Защо се кланя на теб? — обърна се шепнешком Джак към Маркъс. — И кой е „милорд“?

— Маркъс е „милорд“, защото е дете на Матю — обясни Фернандо. — А се покланям на двама ви, защото по този начин се отнасят към кръвните роднини онези членове на фамилията, които не са свързани с нея по кръв — с уважение и благодарност.

— Слава богу. Присъединил си се към нас — с огромно облекчение въздъхна Маркъс.

— Адски се надявам в тази къща да има достатъчно бърбън, за да прокарам всичките тези глупости — обади се Крис. — „Милорд“, дрън-дрън. Не се кланям пред никого.

— Отбелязано — каза Маркъс. — Какво ви води вас двамата в Ню Орлиънс?

— Мириам ме изпрати — отговори Крис. — Получих резултатите на Матю и тя не искаше да ги праща по електронен път. Освен това Фернандо не знаеше как да открие Матю. Добре, че двамата с Джак поддържахме връзка. — Той се усмихна на младежа и Джак му се ухили в отговор.

— Колкото до мен, дойдох да спася баща ти от самия него. — Фернандо се поклони отново, този път с леко подигравателна нотка. — С твое позволение, милорд.

— Заповядай — каза Маркъс, докато влизаше. — Но ако още веднъж ме наречеш „милорд“ или ми се поклониш, ще те хвърля в блатото. И Крис ще ми помогне.

— Ще ти покажа къде е Матю — намеси се Джак, който вече изгаряше от нетърпение да иде при идола си.

— Ами аз? Имаме да наваксваме — сграбчи го за ръката Крис. — Рисувал ли си, Джак?

— Скицникът ми е горе... — Младежът хвърли тревожен поглед към задната градина. — Матю не се чувства добре. Никога не ме оставя, когато съм в такова състояние. Трябва да...

Фернандо положи ръце върху напрегнатите му рамене.

— Напомняш ми за Матю по времето, когато беше млад вампир. — Болеше го да го каже, но бе истина.

— Така ли? — с трепет попита Джак.

— Да. Същото съчувствие. И същата храброст. — Фернандо го изгледа замислено. — Освен това се надяваш като него, че ако поемеш товара на другите, те ще те обичат въпреки болестта във вените ти.

Джак заби поглед в краката си.

— Матю казвал ли ти е, че брат му Юг беше мой партньор? — попита Фернандо.

— Не... — промърмори Джак.

— Преди много време Юг каза на Матю нещо много важно. И аз съм тук, за да му го напомня. — Той изчака Джак да го погледне в очите.

— И какво е то? — попита младежът, неспособен да сКрис любопитството си.