Книгата на живота

— Слава богу, че така владееш водата, Даяна — рече Аби, понесла разплаканата Грейс на ръце.

— Тя добре ли е? — попитах. — Посегна да се задържи, но беше ужасно близо до пламъците.

— Ръката й е малко зачервена — съобщи Кейлъб, докато оглеждаше пръстчетата й. — Какво мислиш, Матю?

Матю взе ръката на детето.

— Хубав — промълви тя с трепереща долна устна.

— Знам — промърмори Матю. — Огънят е много хубав. И много горещ. — Той духна на пръстите й и тя се разсмя. Фернандо му подаде мокра кърпа и кубче лед.

— Пак — настоя тя и протегна ръка в лицето на Матю.

— Май няма поражения, не виждам и мехури — каза той, след като духна отново пръстчетата, за да изпълни заповедта на малката тиранка. Уви внимателно кърпата около ръката й и сложи отгоре кубчето лед. — Ще й мине.

— Не знаех, че можеш да хвърляш водни стрели. — Сара ме изгледа остро. — Добре ли си? Изглеждаш различно... някак сияеш.

— Добре съм. — Дръпнах се от Матю, опитвайки се да събера парцаливите останки от прикриващото заклинание около мен. Затърсих по пода изпуснатите върви, ако се наложеше да кърпя нещо.

— Какво си сложила върху себе си? — Сара грабна ръката ми и я обърна с дланта нагоре. Онова, което видях, ме накара да ахна.

Всеки пръст имаше цветна ивица, минаваща през средата му Кутрето беше кафяво, безименният пръст — жълт. Яркосиня ивица бележеше средния пръст, а царствено червено красеше показалеца ми. Ивиците се събираха на дланта ми и продължаваха към основата като сплетено разноцветно въже. Там се събираха със зелената нишка на палеца — иронично, имайки предвид съдбата на повечето ми стайни растения. Петцветната плетка продължаваше до китката ми, където образуваше възел с пет кръстосвания — пентаграм.

— Тъкачните ми върви. Те са... вътре в мен. — Погледнах изумена към Матю.

Но повечето тъкачи използваха девет върви, не пет. Обърнах лявата си ръка и открих липсващите — черна на палеца, бяла на кутрето, златна на безименния пръст и сребърна на средния. По показалеца нямаше цвят. И цветовете, които се сплитаха на лявата ми китка, образуваха уроборос, кръг без начало и край, приличащ на змия, лапнала опашката си. Това беше знакът на фамилия Дьо Клермон.

— Даяна... блещука ли? — попита Аби.

Размърдах пръсти, без да откъсвам очи от ръцете си. Експлозия разноцветни нишки освети въздуха.

— Какво беше това? — опули се Сара.

— Нишки. Те ме свързват със световете и владеят магията — обясних.

Кора избра точно този момент да се върне от лов. Понесе се през комина на килера и се стовари върху мократа купчина дърва, след което се изправи, като кашляше и кихаше.

— Това... дракон ли е? — попита Кейлъб.

— Не, сувенир — каза Сара. — Даяна го донесе от Англия от епохата на Елизабет.

— Кора не е сувенир. А моят питомник — прошепнах.

Сара изсумтя.

— Вещиците нямат питомци.

— Тъкачите имат — възразих. Матю сложи ръка на кръста ми, подкрепяйки ме мълчаливо. — По-добре се обади на Вивиан. Трябва да ви кажа нещо.

— Значи драконът... — започна Вивиан, обвила с длани димящата чаша кафе.

— Огнедишащ дракон — прекъснах я аз.

— Значи той...

— Тя. Кора е женска.

— ...е твой питомник? — завърши Вивиан.

— Да. Кора се появи, когато изтъках първото си заклинание в Лондон.

— Всички питомници ли са дра... тоест огнедишащи дракони? — Аби размърда краката си на канапето в дневната. Всички бяхме насядали около телевизора с изключение на Джон, който проспа безметежно цялата суматоха.

— Не. Учителката ми, баба Алсъп, имаше сянка — на самата нея. Нали разбирате, тя беше настроена към въздуха, а питомникът на тъкача приема форма според предразположението на вещицата към една или друга стихия. — Това сигурно бе най-дългата ми реч на тема магия. Освен това звучах почти напълно неразбираемо за присъстващите вещици, които не знаеха нищичко за тъкачите.

— Имам афинитет към вода и огън — храбро продължих аз. — А огнедишащите дракони се чувстват еднакво добре както в морето, така и в пламъците.

— Освен това могат да летят — добави Вивиан. — Те са символ на тройствеността на стихиите.

Сара я зяпна изумено.

Вивиан сви рамене.

— Все пак съм магистър по средновековна литература. Змейовете, или огнедишащите дракони, ако предпочитате, се срещат често в европейските митове и легенди.

— Но ти... ти си моята счетоводителка — запелтечи Сара.

— Имаш ли представа колко много висшисти стават счетоводители? — попита Вивиан и повдигна вежди. После насочи вниманието си към мен. — Можеш ли да летиш, Даяна?

— Да — неохотно признах. Летенето не беше често срещан талант сред вещиците. Беше много показно и затова нежелателно, ако искаш да живееш тихо сред човеците.

— И другите тъкачи ли блестят като теб? — попита Аби и наклони глава настрани.

— Не знам дали има други. Дори през шестнайсети век не бяха останали много. Баба Алсъп беше единствената на Британските острови, след като шотландската тъкачка беше екзекутирана. Имаше една и в Прага. Баща ми също беше тъкач. Предава се по наследство.

— Стивън Проктър не беше тъкач — язвително каза Сара. — Никога не е блещукал и нямаше питомник. Баща ти си беше най-обикновен вещер.