Книгата на живота

— Проктър не са имали истинска първокласна вещица от поколения — извинително вметна Вивиан.

— Повечето тъкачи не са първокласни в нищо, поне по традиционните стандарти. — Беше вярно дори на генетично ниво; тестовете на Матю бяха разкрили какви ли не противоречиви маркери в кръвта ми. — Затова хич ме нямаше в занаята. Сара може да научи всеки как да прави магия, но не и мен. Бях пълна катастрофа. — Изсмях се нервно. — Татко ми казваше, че трябва да оставям заклинанията да влизат през едното ми ухо и да излизат през другото, а след това да си правя свои собствени.

— Кога ти каза това Стивън? — разнесе се гласът на Сара през стаята.

— В Лондон. Татко също беше там през хиляда петстотин деветдесет и първа. В края на краищата, способността ми да пътувам във времето е от него. — Въпреки твърденията на Матю, че не е нужно да казвам на Сара всичко наведнъж, нещата се развиваха точно така.

— И Ребека ли видя? — опули се Сара.

— Не. Само татко. — Подобно на срещата с Филип дьо Клермон, да видя отново собствения си баща беше неочакван дар от нашето пътешествие.

— Мътните да ме вземат — промърмори Сара.

— Не остана дълго там, но за няколко дни в Лондон имаше трима тъкачи. Бяхме сензацията в града. — И не само защото баща ми подхвърляше сюжетни линии и откъси от диалози на Уилям Шекспир.

Сара отвори уста да изстреля поредния въпрос, но Вивиан вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Щом тъкачеството се предава по наследство, защо сте толкова малко? — попита тя.

— Защото преди много време други вещици са се заели да ни унищожат.

Пръстите ми се вкопчиха в кърпата, която Матю беше наметнал на раменете ми.

— Баба Алсъп ни каза, че цели фамилии са били избивани, за да е сигурно, че децата им няма да предадат наследството. — Пръстите на Матю започнаха да масажират напрегнатите мускули на шията ми. — Оцелелите се укрили. Войните, болестите и високата детска смъртност са се отразили неблагоприятно на малкото останали кръвни линии.

— Но защо е трябвало да се унищожават тъкачите? Всеки сбор с най-голяма охота би приел нови заклинания — посочи Кейлъб.

— Аз бих убила за заклинание, което да оправя компютъра ми, когато Джон започне да натиска клавишите — добави Аби. — Опитах какво ли не — магии за заседнали колела, за счупени ключалки, благословия при нови начинания. Като че ли нищо не действа на модерната електроника.

— Може би тъкачите са били твърде силни и другите са им завиждали. Може да е било просто от страх. В крайна сметка не мисля, че създанията са по-склонни от човеците да приемат различното... — Думите ми потънаха в последвалото мълчание.

— Нови заклинания. — Кейлъб подсвирна. — Откъде започваш?

— Зависи от тъкача. При мен е въпрос или желание. Съсредоточавам се върху него и вървите правят останалото. — Повдигнах ръце. — Предполагам, че сега пръстите ми ще трябва да го правят.

— Дай да ти видя ръцете, Даяна — помоли Сара. Изправих се и застанах пред нея с обърнати нагоре длани.

Тя разгледа внимателно цветовете. Пръстите й докоснаха възела пентаграм на дясната ми китка.

— Това е петият възел — обясних, докато Сара продължаваше огледа си. — Тъкачите го използват при заклинания за преодоляване на препятствия или по-пълно изживяване.

— Пентаграмът символизира стихиите. — Сара потупа дланта ми, където се сплитаха кафявата, жълтата, синята и червената нишка. — Това са четирите цвята, които традиционно представляват земя, въздух, вода и огън. А зеленото на палеца ти се свързва с богинята, и по-точно богинята като майка.

— Ръката ти е магически грунд, Даяна — отбеляза Вивиан. — С четирите елемента, пентаграма и богинята върху него. Всичко, което ти трябва за занаята.

— А това трябва да е десетият възел. — Сара внимателно пусна дясната ми ръка и пое лявата. Загледа се в примката на китката ми. — Прилича ми на символа от знамето над Сет-Тур.

— Точно това е. Не всеки тъкач може да направи десетия възел, въпреки че изглежда толкова просто. — Поех дълбоко дъх. — Това е възелът на сътворението. И унищожението.

Сара сви пръстите ми в юмрук и го обгърна с ръката си. Двете с Вивиан се спогледаха разтревожено.

— Защо единият ми пръст е без цвят? — попитах аз, обхваната от внезапно безпокойство.

— Да поговорим за това утре — рече Сара. — Вече е късно. И вечерта беше дълга.

— Трябва да сложим хлапетата да спят. — Аби се изправи, като внимаваше да не събуди дъщеря си. — Чакайте да видите какво ще стане, когато останалите от сбора научат, че Даяна може да прави нови заклинания. Каси и Лидия ще се изядат.

— Не можем да кажем на сбора — твърдо заяви Сара. — Не и преди да сме разбрали какво означава всичко това.

— Даяна наистина направо сияе — отбеляза Аби. — Не го бях забелязвала преди, но дори човеците ще го видят.

— Носех прикриващо заклинание. Ще направя друго. — Зърнах суровото изражение на Матю и побързах да добавя: — Не бих го носила у дома, естествено.

— С прикриващо заклинание или не, О’Нийл задължително ще разберат, че става нещо — каза Вивиан.

Кейлъб доби сериозен вид.