Книгата на живота

По-късно вдигнах ръце пред себе си и започнах да ги обръщам на сребристата светлина. Средният и безименният пръст на лявата ми ръка имаха цветна ивица, единият като лунен лъч, а другият златен като слънцето. Другите върви леко бяха избледнели, макар че перлените възли все още се различаваха на бледата плът на китките.

— Какво според теб означава това? — попита Матю, докато устните му се плъзгаха по косата ми, а пръстите му рисуваха осмици и кръгове по раменете ми.

— Че си се оженил за татуирана дама или за обсебена от извънземни. — Покрай новия живот, растящ в мен, Кора, а сега и тъкачните ми върви започнах да се чувствам тясно в собствената ми кожа.

— Много се гордея с теб тази вечер. Толкова бързо намери начин да спасиш Грейс.

— Изобщо не се замислих. Когато тя изпищя, викът й сякаш завъртя някакъв ключ в мен. Всичко беше инстинкт. — Извъртях се в обятията му. — Онзи дракон още ли е на гърба ми?

— Да. И е по-тъмен, отколкото беше преди. — Ръцете на Матю се плъзнаха около кръста ми и той ме обърна отново с лице към себе си. — Някакви теории защо е така?

— Още не. — Отговорът беше съвсем близо. Усещах го, очакваше ме.

— Може би по някакъв начин е свързано със силата ти. По-голяма е от всеки друг път. — Матю поднесе китката ми към устните си. Вдъхна аромата ми, после притисна устни към вените. — Още миришеш на лятна мълния, но сега има и нещо като динамит, когато запаленият фитил докосва барута.

— Имам достатъчно сила. Не искам повече — казах и се сгуших в него.

Но откакто се бяхме върнали в Медисън в кръвта ми се раздвижваше едно мрачно желание.

Лъжкиня

, прошепна познат глас.

Кожата ми настръхна, сякаш ме гледаха хиляда вещици. В момента обаче ме гледаше само едно създание — богинята.

Огледах крадешком стаята, но от нея нямаше и следа. Ако доловеше присъствието на богинята, Матю щеше да започне да задава въпроси. А аз не исках да отговарям. И можеше да открие една тайна, която все още криех.

— Слава богу — прошепнах под нос.

— Каза ли нещо? — попита Матю.

— Не — отново излъгах и се присламчих още повече към него. — Сигурно ти се е сторило.

10.

На следващата сутрин се смъкнах долу, изтощена от сблъсъка си с вещерската вода и живия сън, който последва.

— Снощи къщата беше ужасно притихнала. — Сара стоеше зад стария аналой. Очилата за четене бяха кацнали на върха на носа й, червената коса се виеше около лицето й, а гримоарът на Бишъп лежеше отворен пред нея. Гледката несъмнено би докарала удар на Котън Мадър, пуританския предшественик на Емили.

— Сериозно? Не забелязах. — Прозях се и прокарах пръсти през нощвите, в които имаше прясно набрана лавандула. Скоро билката щеше да виси и да съхне на опънатите между гредите върви. Един паяк добавяше към тях сребристата си мрежа.

— Тази сутрин определено не си стояла със скръстени ръце — смених темата аз. Главичките бял трън бяха в ситото, готови да бъдат лишени от семенцата им. Стръкове жълто цветно седефче и вратига бяха навързани с конци и готови за окачване. Сара беше изкарала тежката си преса за билки и една чиния дълги ароматни листа вече чакаше да влезе в нея. Букети прясно откъснати цветя и билки лежаха на тезгяха и все още очакваха съдбата си.

— Има много работа за вършене — каза Сара. — Някой се е грижил за градината по време на отсъствието ни, но си е имал да обработва и своя парцел, така че зимните и есенните семена са си останали незасяти.

Този „някой“ би трябвало да е повече от един, като се имаха предвид размерите на вещерската градина на дома Бишъп. Реших да помогна и посегнах към стръковете седефче. Ароматът му винаги ми напомняше за Сату и ужасите, които бях изживяла, когато ме отвлече от градината на Сет-Тур в Ла Пиер. Ръката на Сара моментално се стрелна и хвана моята.

— Бременните жени не докосват седефче, Даяна. Ако искаш да ми помогнеш, иди в градината и набери малко лайколистна лунна папрат. Използвай това. — Тя посочи ножа си с бяла дръжка. Последния път когато го държах, разрязах с него собствената си вена, за да спася Матю. И двамата не го бяхме забравили. И двамата не го бяхме споменавали.

— Лайколистната лунна папрат е онова растение със семенниците, нали?

— Пурпурни цветове. Дълги стъбла. Подобни на хартия плоски дискове. — Сара ме инструктираше по-търпеливо от обичайното. — Режи стъблата в основата на растението. Ще отделим цветята от останалото и ще ги окачим да се сушат.

Градината на Сара бе скътана в другия край на овощната градина, където ябълките оредяваха, а кипарисите и дъбовете от гората все още не засенчваха напълно пръстта. Беше заобиколена от палисада от метални стълбове, телена мрежа, колове, преправени палети — ако нещо можеше да се използва да държи настрана полските зайци, мишки и скунксовете, Сара го беше използвала. За допълнителна сигурност целият периметър се опушваше и опасваше със защитни магии два пъти годишно.