Книгата на живота

— Поне един. Наистина сложните заклинания може да имат два или три възела, като всеки оплита нишките, които видя снощи в топлата стая — онези, които свързват света. — Усмихнах се. — Май грамарията е един вид прикриващо заклинание, което крие механизма на магията.

— А когато казваш думите, ги разкрива — замислено рече Сара. — Я да пробваме.

Преди да успея да я предупредя, Сара прочете на глас думите на заклинанието ми. Хартията пламна в ръцете й. Тя я пусна на масата и аз я залях с призована вода.

— Мислех, че това е заклинание за палене на свещ, а не на къща! — възкликна тя, загледана в черната каша.

— Извинявай. Заклинанието е все още доста ново. Рано или късно ще се укроти. Грамарията не може да скрепява вечно заклинанието, така че магията отслабва с времето. Именно затова заклинанията престават да работят — обясних й.

— Така ли? Значи би трябвало да можеш да определиш относителната им възраст. — Очите на Сара блестяха. Тя силно вярваше в традицията и колкото по-стара беше някоя магия, толкова повече я харесваше.

— Може би — колебливо рекох. — Има обаче и други причини заклинанието да отслабва. Първо, тъкачите имат различни способности. И ако думите се оставят или променят, когато бъдат преписани по-късно от вещиците, това също ще се отрази на магията.

Но Сара вече беше отворила книгата си със заклинания и прелистваше страниците.

— Ето, виж тази. — Тя ми направи знак да приближа. — Винаги съм подозирала, че е най-старата в гримоара на Бишъп.

— „Изключително силна магия за привличане на чист въздух на всяко място, предадена от старата Мод Бишъп и проверена от мен, Чарити Бишъп, през година 1705“ — прочетох на глас. По полетата имаше бележки от други вещици, в това число и от баба ми, които по-късно бяха овладявали заклинанието. Хапливата бележка на Сара обявяваше магията за „абсолютно безполезна“.

— Е? — настоятелно попита тя.

— Има си написана дата — посочих.

— Да, но генеалогията й е по-стара. Ем така и не успя да открие коя е била Мод Бишъп. Може би роднина на Бриджит от Англия? — Недовършеното генеалогично проучване даде на Сара първата възможност да произнесе името на Ем без тъга. Вивиан беше права. Сара се нуждаеше от мен в килера точно толкова, колкото и аз имах нужда да бъда там.

— Може би — повторих, мъчейки се да не събуждам нереалистични надежди.

— Направи онова нещо, което направи с бурканите. Чети с пръсти — подкани Сара и бутна аналоя към мен.

Прокарах леко пръсти над думите на заклинанието. Върховете им изтръпнаха, когато се натъкнаха на втъканите в него съставки — въздуха около безименния пръст, усещането за течност под нокътя на средния и експлозията от аромати при кутрето.

— Исоп, майорана и много сол — замислено рекох. Това бяха често срещани съставки в дома и градината на всяка вещица.

— И защо не работи? — Сара се взираше във вдигнатата ми дясна ръка, сякаш беше някакъв оракул.

— Не съм сигурна — признах. — А ти знаеш, че мога да го повторя хиляда пъти и да не ми се получи. — Сара и останалите от сбора трябваше сами да открият какво не е наред със заклинанието на Мод Бишъп. Или да си купят освежител за въздух.

— Защо не опиташ да го съшиеш отново, да изтъчеш кръпка, или каквото там правят вещици като теб.

„Вещици като теб.“ Сара не го искаше, но думите й ме изпълниха с безпокойство и усещане за изолираност. Загледах се към страницата от гримоара и се запитах дали неспособността да правят магии по команда не беше една от причините тъкачите да са били преследвани.

— Не работи по този начин. — Свих длани върху отворената книга и притиснах пръсти, отдръпвайки се като рак отшелник в черупката си.

— Каза, че тъкането започва с въпрос. Попитай заклинанието какво не е наред — предложи Сара.

Искаше ми се никога да не бях виждала пречистващото заклинание на Мод Бишъп. Нещо повече, искаше ми се Сара да не го беше виждала.

— Какво правиш? — Сара посочи с ужас гримоара на Бишъп.

Текстът под дланите ми се развиваше от спретнатите си заврънкулки. Отделни капки мастило цапаха иначе празната страница. Миг по-късно от заклинанието на Мод Бишъп не остана нито следа с изключение на един малък, стегнат възел в синьо и жълто. Зяпнах го запленена и изпитах внезапното желание да...

— Не го докосвай! — извика Сара, събуждайки Кора от дрямката й. Отскочих от книгата и Сара се завтече и улови възела под един буркан.

Двете вперихме поглед в НМО — непознатия магически обект.

— Сега какво ще правим? — Винаги мислех за заклинанията като за живи, дишащи създания. Изглеждаше ми грубо да го държим уловено.

— Не съм сигурна, че можем да направим нещо. — Сара взе лявата ми ръка и я обърна, разкривайки почернял палец.

— Изцапала съм се с мастило — обясних.

Тя поклати глава.

— Това не е мастило. А цветът на смъртта. Ти уби заклинанието.

— Как така съм го убила? — Рязко отдръпнах ръката си и я скрих зад гърба си като дете, хванато да бърка в буркана със сладки.

— Без паника — рече Сара. — Ребека се научи да го контролира. Ти също можеш.