Книгата на живота

— Би трябвало да е предостатъчно дори с всички задачи, които ми е приготвила Сара — съгласих се аз. Под всеки буркан на масата имаше малко листче хартия с написан на ръка текст. „Ухапвания от комари“ — гласеше един етикет. „По-добър телефонен сигнал“ — обещаваше друг. Исканията й ме караха да се чувствам като сервитьорка в заведение за бързо хранене. — Благодаря за помощта.

— За нищо — отвърна Матю и ме целуна за довиждане.

През следващите няколко дни рутината на всекидневието започна да ни закотвя към къщата и един към друг, дори без укротяващото присъствие на Ем, която винаги е била центърът на тежестта в дома.

Фернандо се оказа домашен тиран, много по-лош, отколкото някога е била Ем, и промените, които наложи в диетата и упражненията на Сара, бяха радикални и твърди. Включи леля ми в диетична програма, от която й доставяха всяка седмица екзотични продукти, като къдраво зеле и червено цвекло, и обикаляше оградата около имота всеки път, когато тя се опитваше да дръпне тайно някоя цигара. Фернандо готвеше, чистеше и дори тупаше възглавниците — и всичко това ме караше да се чудя какъв ли е бил животът му с Юг.

— Когато нямахме слуги, а често беше точно така, аз въртях къщата — обясни ми веднъж, докато простираше прането. — Ако трябваше да чакам Юг да свърши нещо, щяхме да живеем в бордей. Той изобщо не обръщаше внимание на прозаични неща като чистите чаршафи или дали ни е свършило виното. Юг или пишеше поезия, или планираше поредната тримесечна обсада. В деня му нямаше време за домакински задачи.

— А Галоуглас? — попитах, докато му подавах една щипка.

— Галоуглас е още по-зле. За него дори мебелите или липсата им нямат значение. Една вечер се прибрахме и открихме, че къщата ни е обрана, а Галоуглас беше заспал на масата като някой викинг, готов да отплава. — Фернандо поклати глава. — Пък и работата ми харесва. Да поддържащ къща е като да приготвяш оръжията си за битка. Еднообразна и много успокояваща работа. — Признанието му ме накара да не се чувствам така виновна, че съм го оставила да поеме цялото готвене.

Другото царство на Фернандо, освен кухнята, беше бараката за инструменти. Изхвърли всичко счупено, почисти и подостри останалото и купи нещата, които смяташе за липсващи — като косата. Сега ножиците за рози бяха толкова остри, че човек можеше да реже домати с тях. Това ми напомни за всички войни, които се бяха водили с обикновени домакински пособия, и се запитах дали Фернандо тихомълком не ни подготвя за битка.

Сара се оплакваше от новия режим, но му се подчиняваше. Когато ставаше раздразнителна, което се случваше често, тя излизаше от къщата. Самата къща още не беше се събудила напълно, но периодичните й изблици на активност ни напомняха, че хибернацията, която си беше наложила сама, е към края си. По-голямата част от енергията й беше насочена към Сара. Една сутрин се събудихме и открихме, че всичкият твърд алкохол е изсипан в мивката, а на кухненската лампа висеше самоделен мобилен телефон, направен от празни бутилки и прибори за хранене. Двамата с Матю се смяхме, но за Сара това беше обявяване на война. От този момент нататък леля ми и къщата поведоха тотална битка за надмощие.

Къщата печелеше благодарение на основното си оръжие — „Флийтуд Мак“. Сара беше направила старото радио на мама на парчета два дни след като го открихме, по време на безкраен концерт на „Веригата“. В отговор къщата скри всички рула тоалетна хартия от шкафовете в банята и ги смени с различни електронни джаджи, способни да свирят музика. Вършеха работа и като будилници сутрин.

Нищо не можеше да попречи на къщата да пуска подбрани парчета от първите два албума на групата, дори след като Сара изкорми три касетофона, един осемпистов магнетофон и древен диктофон. Къщата просто пускаше музиката през фурната и басовите тонове отекваха в тръбите, а от отдушниците се лееха високите тонове.

И тъй като беше насочила цялата си ярост към къщата, Сара бе изненадващо търпелива и нежна с мен. Бяхме преобърнали килера, търсейки книгата със заклинания на мама, дори разчистихме всички чекмеджета и рафтове в шкафа. Открихме няколко изненадващо картинни любовни писма от 20-те години на деветнайсети век, скрити под фалшивото дъно на едно чекмедже, както и зловеща колекция от черепи на гризачи, наредени в стройни редици, зад плъзгащ се панел зад рафтовете. Не намерихме обаче никаква книга със заклинания. Къщата щеше да ни я предостави, когато реши, че е готова.