Книгата на живота

Когато музиката и спомените за Емили и родителите ми ставаха непоносими, двете със Сара се спасявахме в градината или в гората. Днес леля ми беше предложила да ми покаже къде могат да се намерят отровни растения. Довечера щеше да е новолуние, началото на новия цикъл на растеж. Времето щеше да е подходящо за събиране на съставките за висша магия. Матю ни следваше като сянка, докато си проправяхме път през зеленчуците и учебната градина. Когато стигнахме вещерската градина, Сара продължи напред. Огромна виеща се лоза бележеше границата между градината и гората. Беше плъзнала във всички посоки, скривайки оградата и портата.

— Ако позволиш, Сара. — Матю пристъпи напред да дръпне резето. Досега се беше мотал зад нас и се преструваше, че се интересува живо от цветята. Аз обаче знаех, че всъщност е заел идеалната защитна позиция. Той пристъпи през портата, увери се, че от другата страна не се спотайва нищо опасно, и дръпна лозата, за да можем двете със Сара да преминем в другия свят.

В земята на Бишъп имаше много вълшебни места — посветени на богинята дъбрави, дълги просеки между тисови дървета, където някога са минавали стари пътища и все още можеха да се видят дълбоките коловози от каруците, натоварени с дървесина за пазара, дори старото гробище на Бишъп. Аз обаче най-много обичах горичката между градината и гората.

В центъра й играеше шарена сянка, светлината проникваше през кипарисите наоколо. Преди векове мястото сигурно е било наричано самодивски пръстен, защото земята беше осеяна с най-различни гъби. Като дете ми забраняваха да бера каквото и да било от това място. Сега разбирах защо — всяко растение беше или отровно, или свързано с по-тъмните аспекти на занаята. В средата на полянката се пресичаха две пътеки.

— Кръстопът. — Замръзнах.

— Имало го е още преди къщата. Някои казват, че пътеките били прокарани от индианците онайда преди идването на англичаните. — Сара ми направи знак да приближа. — Ела и виж това растение. Дали е черно кучешко грозде, или е беладона?

Не я слушах. Бях напълно хипнотизирана от кръстовището в средата на горичката.

Тук се таеше сила. И знание. Усетих познатото дърпане и бутане на желанието и страха, когато видях поляната през очите на онези, които някога са вървели по тези пътеки.

— Какво има? — попита Матю. Инстинктите му го бяха предупредили, че нещо не е наред.

Вниманието ми обаче бе привлечено от едва доловими гласове — на майка ми и Емили, на баща ми и баба ми, както и други, които не ми бяха познати. „Самакитка — шепнеха те. — Превара. Ливадно синьоглавче. Сладка папрат. Вещерска метла.“ Припяването им се съпровождаше с предупреждения и предложения, а литанията им от заклинания включваше растения от приказките.

Събирай петолистник по пълнолуние, за да разшириш обхвата на силите си.Чемериката прави всяка прикриваща магия по-ефективна.Имелът ще ти донесе любов и много деца.

За да видиш ясно бъдещето, използвай черна буника.

— Даяна? — Сара се изправи с ръце на кръста.

— Идвам — промърморих, откъснах вниманието си от слабите гласове и послушно отидох при леля си.

Сара ми даде какви ли не инструкции за растенията на полянката. Думите й влизаха в едното ми ухо и излизаха от другото, преминаваха през мен по начин, който би накарал баща ми да се гордее. Леля ми можеше да изреди всички традиционни и ботанически имена на всяко цвете, бурен, корен и билка, както и приложението им като цяр и като отрова. Нейното майсторство обаче беше резултат на четене и учене. Аз бях открила ограниченията на основаващото се на книгите знание в алхимическата лаборатория на Мери Сидни, когато за първи път се сблъсках с предизвикателството да направя онова, за което бях чела и писала години наред като учен. Там разбрах, че да можеш да цитираш алхимични текстове е нищо в сравнение с опита. Майка ми и Емили обаче вече ги нямаше, за да ми помогнат. Ако исках да вървя по тъмните пътеки на висшата магия, трябваше да го направя сама.

Перспективата ме ужасяваше.

Точно преди изгрева на луната Сара ме покани да се върна с нея да наберем растенията, които щяха да й трябват за работата й този месец.

Отклоних поканата с оправданието, че съм твърде уморена. В действителност причината за отказа ми беше настоятелният призив на гласовете от кръстопътя.

— Нежеланието ти да отидеш в гората свързано ли е по някакъв начин със следобедната ни разходка? — попита Матю.

— Може би — отвърнах, загледана през прозореца. — Сара и Фернандо се връщат.

Леля ми носеше пълна кошница. Мрежестата врата на кухнята се затвори след нея, после вратата на килера изскърца. Няколко минути по-късно тя и Фернандо се качиха по стъпалата. Сара пъшкаше по-малко, отколкото миналата седмица. Оздравителният режим на Фернандо явно действаше.

— Лягай си — подкани ме Матю и отметна завивките.