Книгата на живота

Люси отвори папката и изстена.

— Това е на латински, Даяна. Ти ще трябва да ми кажеш какво пише.

— Бареш си помислил, че Кирхер може да успее да дешифрира тайните на Войнич. Преди това Кирхер работил върху египетските йероглифи. Това го направило международен авторитет и хората му пращали откъде ли не всякакви загадъчни текстове и писания — обясних аз. — За да събуди по-живо интереса на Кирхер, Бареш изпратил в Рим малко преписи от Войнич през трийсет и седма и отново през трийсет и девета.

— Но никъде не се споменава конкретно за рисунка на дърво — отбеляза Люси.

— Така е. Но въпреки това е възможно Бареш да я е изпратил на Кирхер като допълнителна примамка. Илюстрацията е много по-качествена от тези в ръкописа на Войнич. — Облегнах се назад в стола си. — Боя се, че успях да стигна само дотук. Какво откри за разпродажбата, на която Уилфрид Войнич се е сдобил с ръкописа?

Люси тъкмо отвори уста да отговори, когато един библиотекар почука на вратата и влезе.

— Съпругът ви се обажда по телефона, професор Бишъп. — Той ме погледна с неодобрение. — Моля да му предадете, че не сме телефонисти в хотел и обикновено не приемаме обаждания за посетителите ни.

— Извинете — казах аз, докато ставах. — Сутринта имах инцидент с телефона си. Съпругът ми е... ъъъ, прекалено загрижен. — Посочих извинително издутия си корем.

Библиотекарят като че поомекна и посочи телефона на стената, на който имаше само една мигаща лампичка.

— Използвайте онзи.

— Как е възможно Болдуин да пристигне толкова бързо? — попитах Матю, когато ни свързаха. Смятах, че това е единствената причина, поради която съпругът ми би се обадил на главния телефонен номер на библиотеката. — Да не е дошъл с хеликоптер?

— Не става въпрос за Болдуин. Открихме нещо странно в рисунката с алхимическата сватба от Ашмол 782.

— Колко странно?

— Ела и виж сама. Предпочитам да не говоря по телефона.

— Веднага идвам. — Затворих и се обърнах към Люси. — Съжалявам, мила, но трябва да тръгвам. Съпругът ми иска да му помогна с един проблем в лабораторията му. Може ли да продължим утре?

— Разбира се — съгласи се тя.

Поколебах се.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Тъкмо ще се запознаеш с Матю — и ще видиш страница от Ашмол 782.

— Един от листата бегълци ли? — Люси моментално скочи от стола си. — Дай ми минутка и ще се видим горе.

Втурнахме се навън и се блъснахме в бодигарда ми.

— По-полека, лельо. Не раздрусвай бебетата. — Галоуглас ме хвана за лакътя, докато не стъпих стабилно на краката си, след което погледна надолу към дребната ми спътница. — Добре ли сте, госпожице?

— А-аз ли? — заекна Люси и изви врат, за да погледне в очите едрия келт. — Добре съм.

— Просто исках да се уверя — любезно рече Галоуглас. — Грамаден съм като галеон с вдигнати платна. Случвало се е далеч по-едри хора да се блъскат в мен и да получават синини.

— Това е племенникът на съпруга ми, Галоуглас. Галоуглас, Люси Мериуедър. Тя идва с нас. — След претупаното представяне се завтекох към Клайн Байолъджи, а чантата ми се блъскаше в хълбока ми. След няколко тромави крачки Галоуглас взе чантата и я понесе.

— Той ли ти носи книгите? — шепнешком попита Люси.

— И покупките — шепнешком отвърнах. — Би носил и мен, ако му позволя.

Галоуглас изсумтя.

— По-бързо — подканих. Износените ми гуменки скърцаха по полирания под на сградата, в която работеха Матю и Крис.

Стигнахме лабораторията, прекарах картата си през четеца и вратата се отвори. Мириам ни чакаше вътре и гледаше часовника си.

— Точно навреме! — извика тя. — Печеля. Отново. Дължиш ми десетачка, Робъртс.

Крис изстена.

— Сигурен бях, че Галоуглас ще се забави. — Днес лабораторията беше тиха, само неколцина души работеха. Махнах на Бийкър. Скъли също беше тук, застанала до Мълдър и цифрова везна.

— Съжалявам, че прекъсвам проучванията ти, но искахме да разбереш веднага какво открихме. — Матю хвърли поглед към Люси.

— Матю, да те запозная с Люси Мериуедър. Помислих си, че няма да е зле да види страницата от Ашмол 782, щом посвещава толкова много време да търси изгубени ръкописи — обясних.

— За мен е удоволствие, Люси. Елате да видите какво се опитва да открие Даяна с ваша помощ. — От предпазливо изражението на Матю стана дружелюбно и той посочи към Мълдър и Скъли. — Мириам, би ли вписала Люси като гост?

— Вече съм го направила. — Тя потупа Крис по рамото. — Зяпането в тази генетична карта доникъде няма да те отведе, Робъртс. Почини малко.

Крис захвърли химикалката си.

— Трябват ни още данни.

— Ние сме учени. Разбира се, че ни трябват още данни. — Въздухът между тях двамата бръмчеше от напрежение. — Хайде, ела да видиш хубавата картинка.

— Ох, добре — изсумтя Крис и й се усмихна стеснително.