Кралица на сенките

Каол щеше да е благодарен на Несрин до гроб за предупредителната ù стрела.

Тя поклати глава и тъмната ù коса проблесна на светлината.

– Да си представим за момент, че Елин е права. Че Дориан вече не е същият.

Какво трябва да направим?

– Не е права.

– Говоря хипотетично...

Той блъсна с юмрук по масата и чашата му с вода подскочи във въздуха.

– Не е права!

Несрин сви устни, но очите ù поомекнаха.

– Защо?

Той потри лицето си.

– Защото в такъв случай всичко ще е било напразно. Всичко случило се... ще е било напразно. Едва ли ще разбереш.

– Така ли смяташ? – Леденостуден въпрос. – Мислиш, че не разбирам какво е заложено? Не ме е грижа за принца ти, не и колкото теб те е грижа за него.

Интересува ме единствено ролята му в бъдещето на кралството ни, на народа ни и семейството ми. Няма да допусна поредната чистка на преселници. Не искам децата на сестра ми да се прибират отново с разбити носове заради чуждата си кръв. Ти ме увери, че Дориан ще оправи света, ще го превърне в по-добро място.

Но ако него вече го няма, ако днес сме допуснали грешка, оставяйки го жив, ще намеря друг начин да постигна бъдещето, към което се стремя. И друг, и друг, ако се наложи. Ще се изправям на крака, колкото и пъти да ме повалят онези касапи.

Не беше чувал толкова думи от устата ù наведнъж и дори не предполагаше, че има сестра. И племенници.

– Спри да се самосъжаляваш – продължи Несрин. – Следвай плана си, но винаги имай и резервен. Приспособявай се към обстоятелствата.

Устата му пресъхна.

– Посягали ли са ти заради произхода ти?

Несрин обърна ледено лице към бумтящия огън в камината.

– Влязох в градската стража, защото никой от униформените не ми се притече на помощ, когато един ден съучениците ми решиха да ме замерят с камъни.

Никой, колкото и да пищях. – Тя обърна очи към него. – Дориан Хавилиард ни предлага по-светло бъдеще, но и ние носим отговорност за него. С постъпките и действията си.

Вярно... толкова вярно, но Каол заяви:

– Няма да го изоставя.

Тя въздъхна.

– По-твърдоглав си дори от кралицата.

– Нима очакваш друго от мен?

Несрин се поусмихна.

– Едва ли щях да те харесвам, ако не беше такова инатливо магаре.

– Значи признаваш, че ме харесваш?

– Забрави ли за миналото лято?

Каол се засмя напук на себе си.

– Утре – каза Несрин. – Утре продължаваме с борбата.

Той преглътна.

– Следваме плана си, но кроим и резервен.

Можеше да го направи. Или поне да опита.

– Среща в тунелите по първи петли.

23

Едион изплува от небитието и попи всяка налична наоколо му подробност, без да отваря очи. Соленият ветрец от близкия прозорец погъделичка лицето му,

рибарите гръмогласно възхваляваха улова си на няколко пресечки оттук и… И някой дишаше равномерно, дълбоко... недалеч от него. Спеше.

Той отвори едното си око и установи, че се намира в малка стая с дървена ламперия, обзаведена с любов и увлечение по лукса. Позната му беше.

Познаваше цялото жилище.

Отворената врата пред леглото му разкриваше голямата съседна стая – спретната и празна, окъпана в слънце. Чаршафите на леглото му бяха копринени, възглавниците дебели, а дюшекът невероятно мек. Жестока умора обгръщаше костите му, а в ребрата му гореше болка, макар и по-слаба отпреди. Обърна значително избистрената си глава към източника на равномерното, дълбоко дишане и видя спящата жена в едно от кремавите кресла до леглото.

Дългите ù боси крака, осеяни с белези с всевъзможни размери и форми, бяха преметнати през една от валчестите му странични облегалки. Беше отпуснала глава назад върху меката тапицерия, а дългата до раменете ù златиста коса, чиито краища още носеха червеникавокафявия оттенък на наскоро отмита евтина боя, бе разпиляна по лицето ù. Дремеше с леко отворена уста, облечена във възголяма бяла риза и чифт мъжки гащета. Невредима. Жива.

В първия момент остана без дъх.

Елин.

Оформи с устни името ù.

Сякаш чула безгласната дума, Елин отвори очи и стрелна буден поглед към вратата и стаята отвъд нея, а после огледа и спалнята за следа от опасност. Накрая – накрая погледна към него и застина на място, докато полъхът откъм отворения прозорец развяваше леко косата ù.

Възглавницата под лицето му се беше овлажнила.

Тя просто протегна крака като котка и рече:

– В случай че те интересува, готова съм да приема благодарностите ти за нечувания си подвиг.

Едион не можа да удържи сълзите си, но пророни дрезгаво:

– Напомни ми да не те ядосвам.

Усмивка подръпна крайчетата на устните ù и очите ù – техните очи – просветнаха.

– Здравей, Едион.

Като чу името си от нейната уста, нещо в него се пречупи и той затвори очи, разтърсен до болка от сълзите, напиращи да бликнат изпод клепачите му. Когато се овладя, изграчи сипкаво:

– Благодаря ти за нечувания подвиг. Предлагам повече никога да не се впускаме в подобни приключения.

Тя изсумтя. Очите ù изглеждаха обточени със сребро.

– Точно такъв си те представях.

Нещо в усмивката ù му подсказа, че знаеше – Рен или Каол ù бяха разказали за него, за това, че го наричаха Курвата на Адарлан, за Гибелния легион. Ето защо не му оставаше да каже друго, освен:

– Ти си малко по-висока, отколкото си те представях, но никой не е съвършен.