Кралица на сенките

– Цяло чудо е, че кралят се е стърпял да не те екзекутира още преди вчерашната церемония.

– Кажи ми, че е по-разлютен от всяка земна твар.

– Ако се заслушаш, ще чуеш гневните му крясъци от двореца.

Едион прихна в смях и раната го заболя. После я огледа от глава до пети и усмивката му бавно посърна.

– Ще удуша Рен и капитана, задето са те оставили да ме спасяваш сама.

– Ето, започва се. – Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна шумно. – Само минута приятен разговор и пак се заемаш с териториалните елфически измишльотини.

– Отпуснах ти тридесет секунди отгоре.

Устата ù се кривна на една страна.

– А аз си мислех, че ще издържиш десет.

Той се засмя пак, осъзнавайки, че досега бе обичал просто спомена за нея, принцесата, която му бяха отнели. Но жената, кралицата – последната частица от семейството му...

– Струвало си е – отвърна той с помръкваща усмивка. – Толкова години те чаках.

Е, струвало си е.

Проумя го още като я видя пред платформата за екзекуции, дръзка, свирепа и необуздана.

– Май лечебната отвара говори вместо теб – отбеляза тя, но избърса очи с подскачащ от емоции гръклян. После спусна крака на пода. – Каол ме предупреди, че обикновено си по-зъл и от мен.

– Каол и бездруго го чака удушаване с голи ръце, а ти не му помагаш особено.

По устните ù отново изплува онази половинчата усмивка.

– Рен е някъде на север, дори не го видях, преди Каол да го изпрати натам за негова безопасност.

– Хубаво – скалъпи той и потупа леглото до себе си. Някой го беше облякъл в чиста риза, така че беше в достатъчно благоприличен вид, за да се поизправи до седнало положение. – Ела тук.

Тя погледна леглото, ръката му и Едион се зачуди дали не е преминал някоя граница, дали не си е въобразил, че помежду им още съществува връзка, която всъщност се е разпаднала... но братовчедка му отпусна рамене, изниза се от стола с едно плавно, котешко движение и седна на дюшека.

Ароматът ù го обгърна. Той го вдиша дълбоко в дробовете си и елфическите му инстинкти закрещяха, че това е неговата кръв, неговата кралица, това е Елин.

Щеше да я познае дори сляп.

Независимо от чуждия мирис, преплетен с нейния. Възхитително могъщ и древен... и... мъжки. Интересно.

Тя набуха възглавниците му и Едион се запита дали съзнава колко много значи това за него, за мъжа с полуелфическа кръв във вените, точно тя да оправя одеялата му, прокарвайки остър, анализиращ поглед по лицето му. Да се суети около него.

Той я наблюдаваше със същата проницателност, търсеше рани по кожата ù, знак, че кръвта по нея онзи ден не е принадлежала само на враговете им. Но като се изключеха няколкото плитки, зараснали драскотини по лявата ù ръка, изглеждаше невредима.

Когато тя се увери, че няма опасност за живота му, а той, че раните по ръката ù не са инфектирани, Елин се отпусна на възглавниците и преплете пръсти върху корема си.

– Ти ли ще започнеш, или аз?

Навън кряскаха чайки и лекият солен ветрец погали лицето му.

– Ти – прошепна ù. – Разкажи ми всичко.

И тя подхвана дългата си история.

* * *

Говориха и говориха, докато гласът на Едион стана дрезгав и Елин го насили да изпие чаша вода. После реши, че изглежда гладен, затова отиде до кухнята и му донесе говежди бульон с хляб. Лизандра, Каол и Несрин си бяха тръгнали. Още по-добре. Точно сега Елин нямаше желание да споделя братовчед си с когото и да било.

Докато поглъщаше лакомо храната си, Едион ù сподели пълната истина за живота си през последните десет години, както тя самата бе сторила за него. А когато и двамата приключиха с разказите, когато усетиха душите си изпразнени до дъно и огорчени, но и осветени от истинска радост, тя се настани на леглото до Едион, неин братовчед и скъп приятел.

Двамата бяха изковани от една и съща руда, представляваха двете страни на една и съща златна, но жестоко надрана монета.

Осъзна го още като видя Едион на платформата за екзекуции. Не можеше да опише чувството. Никой не бе способен да проумее тази мигновена връзка, тази дълбока увереност в нещо истинско, освен ако той самият не я бе изпитал. За щастие, не дължеше обяснения никому – не и за Едион.

Двамата лежаха един до друг на леглото, докато слънцето бавно клонеше към хоризонта, а Едион се взираше в нея и мигаше смаяно, сякаш още не можеше да повярва на очите си.

– Срамуваш ли се от постъпката ми? – осмели се да го попита тя.

Той сбърчи чело.

– Как ти хрумна изобщо?

Тя не отвърна на погледа му, а плъзна смутено пръст надолу по одеялото.

– Е?

Едион не продума толкова време, че накрая Елин обърна глава към него и го намери да се взира във вратата, сякаш виждаше града през нея и образа на капитана. Като завъртя красивото си лице към нея, в него прозираше нежност, каквато едва ли много хора съзираха.

– Нито за миг – отговори накрая. – Никога на бих се срамувал от твоя постъпка.

Елин се съмняваше да е така, но когато извърна лице, той хвана угрижено брадичката ù и върна очите ù към своите.

– Ти оцеля, аз оцелях. Отново сме заедно. Някога умолявах боговете да ме срещнат с теб, дори за миг. Да ми покажат, че си невредима. Да те видя само веднъж, и толкова ми стигаше.