Кралица на сенките

– Просто съвет да си припомниш какво държа в ръцете си – отвърна кротко той – и какво мога да предложа на теб и близките ти в момент, когато имаш отчаяна нужда от толкова много неща: пари, бойци... – Очите му отскочиха към капитана и Несрин, които вече излизаха през вратата. – Неща, необходими и на приятелите ти.

Срещу подходяща цена – винаги срещу подходящата цена.

– Просто ми кажи къде си погребал Сам и ме остави на мира. Трябва да почистя обувките си.

Аробин се усмихна, доволен, че я е убедил да приеме малкия му подарък.

Съвсем скоро щеше да ù предложи друга сделка... и друга, готов да я изнудва, за да ù отпусне необходимото. Каза ù мястото – малко гробище край реката. Не криптите на Крепостта, където погребваха повечето асасини. Навярно за да потъпче паметта на Сам, без да съзнава, че Сам не би искал да прекара вечността в неговите гробници.

– Благодаря ти – рече въпреки това Елин. После обърна поглед към Лизандра и провлачи: – Дано ти плаща достатъчно.

Но вниманието на куртизанката беше насочено към дългия белег по врата на Аробин, който бе дело на Уесли. Аробин обаче беше твърде зает да се усмихва на Елин, за да забележи.

– Ще се видим скоро – обяви той. Поредната заплаха. – Надявам се дотогава да си изпълнила своята част от уговорката.

Безизразните мъже, навъртали се край Аробин по време на боя, все още го обкръжаваха на известно разстояние. Собствениците на „Ямите“. Кимнаха ù за поздрав, но тя не им отвърна.

– Кажи на новите си партньори, че напускам бранша – каза вместо довиждане.

Беше ù трудно да остави Лизандра с него в този вертеп. Отвори вратата към хладния нощен въздух, усещайки очите на валгските войници върху себе си, колебанието и омразата им. Надяваше се Каол и Несрин да не са се натъкнали на неприятности.

Не ги беше извикала само за да ù пазят гърба, но и да им покаже колко глупаво е да се доверяват на човек като Аробин Хамел. Независимо от това, че именно неговият жест им позволяваше да проследят Валгите до новото им леговище тази вечер.

Много ù се щеше най-сетне да разберат, че е трябвало да убие Дориан онзи ден в двореца.

25

Елида миеше чинии и слушаше внимателно как готвачът се оплаква за следващата пратка провизии. След две седмици се очакваше да пристигнат два фургона с вино, зеленчуци и може би, ако имаха късмет, осолено месо. Но нея я интересуваше не какво превозват фургоните, а къде би могла да се скрие в някой от тях.

В този момент една от вещиците влезе в кухнята.

Не Манон, а онази на име Астерин, златокосата, с очи като звездно небе и буен характер. Елида отдавна беше забелязала колко обича да се усмихва и как погледът ù се рееше към хоризонта, когато си мислеше, че никой не я гледа.

Тайни – вещицата Астерин имаше много тайни. А тайните правеха хората смъртни.

Елида сведе глава и провеси рамене, а кухнята около нея притихна. Третата закрачи гордо към готвача, който беше пребледнял като мъртвец. Всички го познаваха като шумен, добросърдечен човек, но имаше сърце на страхливец.

– Лейди Астерин – поздрави я той и слугите заедно с Елида се поклониха почтително.

Вещицата се усмихна – с бели, нормални зъби, слава на боговете!

– Реших да помогна с чиниите.

Кръвта на Елида се смрази във вените ù. Тя усети как всички очи в кухнята се съсредоточиха върху нея.

– Много мило от ваша страна, милейди, но...

– Отхвърляш предложението ми, така ли, простосмъртни?

Елида не посмя да се обърне. Сбръчканите ù ръце трепереха под сапунената вода. Тя ги сви в юмруци. Нямаше смисъл от страх, той можеше единствено да ù подпише смъртната присъда.

– Н-не. Разбира се, че не, милейди. Ще сме ви... Елида ще ви е благодарна за помощта.

И разговорът приключи.

Трополенето и хаосът в кухнята бавно се възвърнаха, макар че слугите не смееха да се обадят на висок глас. Всички следяха събитията, очакваха или кръвта на Елида да оплиска сивия каменен под, или да чуят нещо пикантно от вечно усмихнатите устни на Астерин Черноклюна.

Елида усети стъпките на вещицата – търпеливи, но могъщи.

– Ти мий. Аз ще ги подсушавам – заяви Третата до нея.

Елида надникна към нея през завесата на косата си. Черно-златистите очи на Астерин просветнаха.

– Б-благодаря ви – изпелтечи тя.

Искрата в безсмъртните очи на вещицата пламна още по-ярко. Лош знак.

Но Елида продължи с работата си, подавайки ù измитите паници и чинии.

– Интересно занимание за дъщерята на лорд – отбеляза Астерин, достатъчно тихо, че никой друг в оживената кухня да не я чуе.

– С радост помагам.

– Веригата около глезените ти ми подсказва друго.

Ръцете на Елида не трепнаха, съдът в тях не се изплъзна нито със сантиметър.

Само пет минути, а после можеше да си измисли някакво оправдание и да избяга оттук.

– Никой друг в крепостта не е окован като роб. Какво те прави толкова опасна, Елида Локан?

Елида сви рамене. Вещицата я подлагаше на кръстосан разпит. Манон я бе нарекла съгледвачка. Явно подчинената ù бе решила сама да се увери що за заплаха представлява.