Кралица на сенките

– Знаеш ли, хората открай време гледат на нас с омраза и страх – продължи Астерин. – Рядко се случва да заловят някоя от нас, да я убият, но стане ли... О, впускат се в такива ужасии. В Западната пустош са изобретили специални машини за разчленяването ни. Глупаците така и не разбраха, че за да ни изтезават, да ни накарат да се молим – тя сведе поглед към краката на Елида, – е нужно само да ни сложат вериги. Да ни държат приковани към земята.

– Съжалявам да го чуя.

Две от скубачките на пилета бяха пъхнали коси зад ушите си в безполезен опит да ги подслушват. Астерин обаче знаеше как да говори дискретно.

– На колко си... петнадесет? Шестнадесет?

– Осемнадесет.

– Дребничка си за възрастта си. – Астерин плъзна такъв поглед по тялото ù, че Елида се зачуди дали вещицата не вижда през домашното сукно на роклята ù плата, с който пристягаше едрите си гърди. – Сигурно си била на осем или девет години, когато магията загина.

Елида затърка следващия съд. Щеше да го довърши и да си тръгне. Разговорите за магия с тези хора, повечето от които само чакаха да продадат събраната информация на ужасяващите владетели на това място, несъмнено щяха да ù спечелят разходка до бесилото.

– По онова време младите вещици, твои връстници – продължи Третата, – така и не успяха да полетят. Овладяват силата чак с първото си кървене. Сега поне си имат уивърни. Но не е същото, нали?

– Няма как да знам.

Астерин се приведе към нея, държейки железен тиган в дългите си, кръвожадни ръце.

– Но чичо ти знае, нали?

Елида се сви още повече и се престори, че обмисля въпроса ù, за да спечели няколко секунди.

– Не разбирам.

– Никога ли не си чувала вятърът да шепне името ти, Елида Локан? Не си ли усещала повика му? Не си ли се вслушвала в него, жадна да отлетиш към хоризонта, към чужди земи?

Беше прекарала по-голямата част от живота си заключена в кула, но в някои нощи, по време на свирепи бури...

Елида успя да изтърка и последната частица загоряла храна от съдината, изплакна я и я подаде на вещицата, бършейки ръце в престилката си.

– Не, милейди. И не мисля, че някога ще ми се случи.

Наистина мечтаеше да избяга, да се покрие в другия край на света и да забрави всички тези хора. Но шепнещият вятър нямаше нищо общо с това.

Черните очи на Астерин сякаш я погълнаха цяла.

– Ще чуеш вятъра, момиче – заяви с тих авторитет, – защото се случва на всички, в чиито вени тече кръвта на Железни зъби. Изненадана съм, че не го знаеш от майка си. Предава се по майчина линия.

Вещерска кръв. Кръвта на Железните зъби. В нейните вени... в рода на майка ù.

Невъзможно. Нейната кръв беше червена, а и нямаше нито железни зъби, нито железни нокти. Същото важеше и за майка ù. Ако в потеклото ù се криеше нещо вещерско, то беше старо и отдавна забравено. И все пак...

– Майка ми почина, когато бях дете – обясни тя, извърна лице и кимна за довиждане на главния готвач. – Не знам нищо от нея.

– Жалко – каза Астерин.

Всички слуги се обърнаха, за да я наблюдават как куцука към изхода, а въпросителните им погледи ù казваха достатъчно – не бяха чули нито дума.

Малко облекчение.

Богове – о, богове! Вещерска кръв.

Елида заизкачва стълбите, всяка от които запращаше остра болка в крака ù.

Затова ли Върнън я държеше в окови? За да ù попречи да излети, ако някога я споходеше дори малко от тази мощ? Затова ли прозорците в онази кула в Перант имаха решетки?

Не, не. Тя се числеше към човешката раса. Напълно.

Но когато всички онези вещици се събраха и чу слуховете за демони, искащи да... да... се чифтосват с тях, Върнън я бе довел тук. И се бе сближил неочаквано много с херцог Перингтън.

С всяка стъпка нагоре Елида се молеше на Анийт, Покровителката на мъдростта, и тя, и Третата да грешат. Осъзна, че няма представа къде отива, чак когато достигна входа към кулата на Манон.

Нямаше къде да избяга. Към кого да се обърне.

Фургоните с храна се очакваха след няколко седмици. А Върнън можеше да я предаде на демоните по всяко време. Но защо не го бе сторил веднага? Какво чакаше? Да провери дали експериментите ще се окажат успешни, преди да я предложи като разменна монета за по-голямо могъщество?

Ако наистина беше чак толкова ценна стока, трябваше да избяга още по-надалеч от Върнън. Не само до Южния континент, но и отвъд него, до неизвестни, непознати земи. Но как? Та тя нямаше пукната пара? Водачката на Крилото обаче оставяше кесии с монети из цялата си стая. Елида вдигна поглед към стълбището, чийто горен край се губеше в сумрака. С толкова пари можеше да подкупи някого – било страж или пък вещица от по-долните редици. Трябваше да намери начин за бягство. Незабавно.

Заизкачва бързо стълбите, макар че глезенът ù виеше от болка. Нямаше да вземе цяла кесия, а само по няколко монети от всяка, за да не забележи Водачката на Крилото.

За щастие, стаята на вещицата се оказа празна. И множеството кесии бяха разхвърляни с небрежност, каквато само безсмъртно същество, ламтящо единствено за човешка кръв, можеше да постигне.