Кралица на сенките

Командирът се спусна към нея, но Елин за завъртя, хвана го и заключи ръцете и врата му в желязна хватка. После обърна въпросителен поглед към Аробин. Господарят ù надникна към изцъклените, подивели мъже до себе си и ù кимна. Стомахът на Каол се преобърна. Аробин бе видял достатъчно. Бе доказал достатъчно.

Значи боят се оказваше инсцениран. Елин го проточваше само защото Аробин искаше да продължи. А когато срутеше часовниковата кула и си възвърнеше магията... щеше да е неудържима. Заедно с Едион, елфическия ù принц и всички воини на тяхна страна. Да, щеше да се роди нов свят. Но свят, в който гласът на обикновения човек щеше да е просто шепот.

Елин изви ръцете на командира, демонът изпищя от болка, а в следващия момент...

В следващия момент Елин заотстъпва назад, стиснала ръката си и дупката в костюма си, откъдето извираше ярка кръв.

Чак когато командирът завъртя към него окървавеното си лице и гарвановочерните си очи, Каол разбра какво се е случило. Беше я захапал. Валгският демон облиза устни и кървавата му усмивка се разшири. Дори през крясъците на тълпата Каол го чу да казва:

– Вече знам коя си, нечистокръвна кучко!

Елин свали длан от ранената си ръка. Черната ù ръкавица беше обляна в кръв. – За щастие, и аз знам какво си ти, изчадие долно.

Край. Трябваше да сложи край на това веднага.

– Кажи ми името си? – нареди му тя, обикаляйки го като хищник.

Демонът в човешко тяло се изкикоти.

– Не си способна да го изречеш с простосмъртния си език.

Гласът плъзна по вените на Каол и ги вледени.

– Голямо самочувствие за някакъв си пешак – рече подигравателно Елин.

– Нека те отведа в Морат, нечистокръвна кучко, и ще видим дали ще говориш така. Изгарям от желание да ти покажа какви чудеса правим с твоята раса.

Морат – крепостта на херцог Перингтън. Стомахът на Каол сякаш се изпълни с олово. Там водеха пленниците, които не екзекутираха. Онези, които изчезваха нощем. И само боговете знаеха какво им причиняват.

Елин не му даде време да каже друго и на Каол отново му се прииска да види лицето ù, поне колкото да разбере какво се случва в ума ù. Тя сграбчи командира, бутна едрото му туловище на земята и го стисна за главата. След миг вратът на командира изпращя като съчка.

Ръцете ù задържаха главата на демона и тя огледа празните му очи, отворената му уста. Тълпата бушуваше триумфално.

Елин отпусна рамене задъхана, после се изправи и изтупа пясъка от коленете на костюма си.

Накрая вдигна поглед към арбитъра.

– Обяви резултата.

– Победата е твоя – смотолеви пребледнелият мъж.

Тя сведе очи и блъсна върха на единия си ботуш в каменната стена, освобождавайки тънкото, страховито острие.

Каол беше благодарен за писъците на тълпата, докато Елин го забождаше във врата на командира. Отново. И отново.

На смътната светлина никой друг не можа да види, че тъмното петно в пясъка имаше необичаен цвят.

Демоните с каменни лица се струпаха около ямата. Студените им очи се впиваха в Елин, в крака ù, който постепенно отсичаше главата на командира и накрая я остави да се търкаля в пясъка.

* * *

Елин трепереше, когато Аробин ù подаде ръка, за да я извади от ямата.

Господарят ù стисна пръстите ù в убийствена хватка и я придърпа близо до себе си, уж за прегръдка.

– Вече два пъти пропускаш да изпълниш обещанието си, скъпа моя. Казах в безсъзнание.

– Май яростта ме надви.

Тя се отдръпна от него. Лявата ù ръка пулсираше от жестокото ухапване на демонската твар. Кучи син. Почти усещаше как черната му кръв се просмуква в дебелата кожа на ботуша ù, усещаше тежестта на гнусната течност върху пръста на крака си.

– Очаквам резултати от теб, Ансел. Скоро.

– Не се безпокой, господарю. – Каол се отправяше към един тъмен ъгъл, а Несрин се носеше като сянка зад него. Несъмнено се подготвяха да тръгнат по петите на Валгите. – Ще си получиш заслуженото.

Тя надникна към Лизандра, която не гледаше как вадят трупа от ямата, а как валгските стражи се изнизват от пивницата. В очите ù гореше хищническа злоба. Елин се покашля, а Лизандра примигна и по изражението ù веднага се изписаха неспокойство и отвращение.

Елин понечи да си тръгне, но Аробин я спря с думите:

– Не ти ли е любопитно къде е погребан Сам?

Очаквал беше въпросът му да я прониже като стрела. През цялото време бе държал печелившата карта, правилното оръжие. Дори Лизандра изтръпна.

Елин се обърна бавно.

– Има ли цена тази информация?

Той стрелна очи към бойната яма.

– Току-що я плати.

– Не бих се учудила да ми кажеш грешно място, за да злорадстваш, че нося камъни на нечий чужд гроб.

Не цветя – в Терасен никога не носеха цветя на покойниците. Вместо това посещаваха гробовете им с малки камъчета, които трупаха, за да им покажат, че не са ги забравили.

Камъните бяха вечни за разлика от цветята.

– Обиждаш ме с подобни обвинения. – Изваяното му лице обаче говореше друго.

Той скъси разстоянието помежду им и прошепна тихо: – Нали знаеш, че ще си платиш рано или късно?

Тя оголи зъби.

– Това заплаха ли е?