Кресчендо

Позволих си да си отдъхна за секунда и отново се залових за работа. Пак отидох на носа с намерението да скачам от лодка в лодка напред. Риксън беше по-едър и по-бърз от мен, а и имаше пистолет. Единствената ми надежда да оцелея беше да се движа и да удължавам времето на преследването.

Тъкмо застанах на носа на следващата лодка и се наканих да скоча, когато се разнесе воят на сирена и червената светлина горе ме заслепи. От тавана на тунела се спусна някакъв скелет и се блъсна в мен. Залитнах и усетих как ми се завива свят, докато падам зад борда. Студената вода нахлу през дрехите ми и се затвори над главата ми. Веднага стъпих, подадох се над водата, която ми беше до кръста, и започнах да газя към лодката. Зъбите ми затракаха от студ, хванах се за обезопасителното перило и се качих в лодката.

В тунела се разнесоха няколко силни изстрела, куршумите отскочиха от стените и един от тях изсвистя покрай ушите ми. Сниших се в лодката, а смехът на Риксън се разнесе няколко лодки по-назад.

— Въпрос на време е — провикна се той.

Над главата ми светнаха още прожектори и между пулсиращите им пристъпи го видях да идва към мен, придвижвайки се по лодките.

Някъде горе се разнесе далечно боботене. Коремът ми се сви. Вниманието ми се отклони от Риксън и се насочи към влажната пара, която изпълни въздуха. Сърцето ми спря за миг, после отново заблъска в гърдите ми.

Стиснах металното перило, за да не падна. Предната лодка се наклони и се спусна по водопада. Приземи се долу и вдигна пръски вода, които ме намокриха цялата. Водата беше студена, но аз и бездруго вече цялата треперех. Изтрих очите си и тогава забелязах малка платформа за поддръжка на съоръжението, издълбана в стената на тунела от дясната ми страна. На вратата имаше знак за опасност — зад вратата имаше кабели с високо напрежение.

Погледнах назад към водопада. Лодката на Риксън още не беше паднала и само за броени секунди взех рисковано решение. Скочих от лодката и възможно най-бързо и тръгнах през водата към платформата, качих се и се помъчих да отворя вратата. Отворих я, отвътре се разнесе силното свистене и тракане на машините. Бях открила машинното отделение на къщата на смеха и входа към подземните тунели.

Затворих вратата почти плътно, оставих си само малък процеп, през който да наблюдавам.

Притиснала едното си око към процепа, видях как и следващата лодка полетя по водопада. Риксън беше в нея. Беше се надвесил над металното перило и оглеждаше водата. Беше ли видял, че скочих? Търсеше ли ме? Лодката му продължи надолу, а той се хвърли във водата. Отметна с ръце мократа си коса от лицето и огледа мътната водна повърхност. И тогава забелязах, че ръцете му са празни. Не търсеше мен — беше си изпуснал пистолета и търсеше него.

В тунела беше тъмно, не вярвах, че Риксън вижда чак до дъното на канала. Което означава, че трябваше да потърси пистолета опипом. А това отнемаше време, разбира се, на мен ми трябваше нещо повече от време. Трябваше ми невъзможен късмет. Полицията би трябвало пече да е дошла в парка, но дали щяха да се сетят да претърсят подземията, преди да е станало твърде късно?

Тихо затворих вратата и потърсих ключалка отвътре, но такава нямаше. Внезапно ми се прииска да бях рискувала да опитам да се измъкна от тунела преди Риксън, вместо да се крия. Ако Риксън влезеше в машинното, щях да се озова в капан.

Иззад едно електрическо табло до мен долетя накъсано дишане.

Обърнах се рязко и се озърнах в мрака.

— Кой е?

— Ти кой мислиш?

Примигах.

— Скот? — Отстъпих неспокойно назад.

— Изгубих се в тунелите. Влязох през някаква врата и се озовах тук.

— Още ли кървиш?

— Да. Учудващото е, че изобщо ми е останала някаква кръв. — Говореше накъсано и явно му струваше доста усилия.

— Трябва ти лекар.

— Трябва ми пръстенът — засмя се изтощено той.

В момента не знаех колко сериозно е желанието на Скот да си получи обратно пръстена. Беше изтощен от болка и двамата прекрасно съзнавахме, че няма как да ме измъкне от тук като заложница. Раната беше отнела от силите му, но все пак той беше нефилим. Щеше да оцелее. Заедно имахме шанс да се измъкнем. Но преди това трябваше да го убедя да ми помогне да избягам от Риксън, трябваше да ми повярва.

Приближих се до електрическото табло и приклекнах до Скот. Беше притиснал ръка отстрани на тялото си, точно под гръдния кош, мъчейки се да спре кръвта. Лицето му беше прежълтяло, а изтерзаният му поглед ми каза нещо, което вече знаех — много го болеше.

— Не вярвам, че ще използваш пръстена, за да набираш нови членове — казах тихо. — Няма да принуждаваш други хора да влизат в обществото.

Скот поклати глава в знак на съгласие.

— Трябва да ти кажа нещо. Помниш ли, когато ти разказвах, че през нощта, когато застреляха баща ти, бях на работа?

Смътно си спомнях.

— Защо обсъждаме това? — попитах колебливо.