Кресчендо

— Харисън Грей сам предизвика смъртта си. Да не се беше изпречвал на пътя ми.

— Опитвал се е да спаси живота на друг човек!

— Човек ли? — Риксън изсумтя и нави ръкавите си до лактите. — Не бих нарекъл Ханк Милар човек. Той е нефилим. По-скоро е звяр.

Засмях се, наистина се засмях, но смехът просто заклокочи като мехурче в гърлото ми и аха да ме задуши.

— Знаеш ли какво? Почти те съжалявам.

— Интересно, понеже тъкмо се канех да ти кажа същото.

— Сега ще ме убиеш, нали? — Очаквах осъзнаването на това да предизвика нов прилив на страх някъде отвътре, но страхът ми се беше изпарил. Изпитвах ледено спокойствие. Времето не забави ход, но и не го ускори. То ме гледаше право в очите студено и лишено от чувства като насочения към мен пистолет на Риксън.

— Не, няма да те убия, ще те пожертвам. — Устните му се извиха нагоре от едната страна. — Огромна разлика.

Понечих да избягам, но палещият огън припламна и тялото ми отскочи към стената. Болката беше навсякъде, отворих уста да изкрещя, но вече беше късно. Невидим покров ме задуши под гънките си. Ухиленото лице на Риксън се замъгли и постепенно изчезна, докато аз безпомощно дращех по покрова. Дробовете ми се разшириха и всеки момент щяха да се пръснат и точно когато си мислех, че не издържам повече, гърдите ми омекнаха. Над рамото на Риксън видях как Пач застана на входа.

Опитах да го извикам, но отчаяната нужда да си поема дъх изчезна.

Всичко свърши.

Двадесет и пета глава

— Нора?

Помъчих се да отворя очи, но макар мозъкът ми да предаваше нареждането, тялото ми не откликваше. От време на време чувах неясни гласове. Някъде дълбоко в съзнанието си усещах, че нощта е топла, но цялата бях обляна в студена пот. И в нещо друго. Кръв.

Моята собствена кръв.

— Добре си — каза детектив Басо, когато проплаках приглушено. — Тук съм. Никъде няма да ходя. Дръж се, Нора. Всичко ще бъде наред.

Понечих да кимна, но имах чувството, че съществувам някъде извън тялото си.

— Парамедиците ще те откарат в спешното. На носилка си. В момента излизаме от Делфик.

Няколко горещи сълзи се търкулнаха по бузите ми, примигнах и отворих очи.

— Риксън. — Езикът ми беше някак хлъзгав и думите звучаха заваляно. — Къде е Риксън?

Детектив Басо сви устни.

— Ш-ш-шт. Не говори. Имаш куршум в ръката. Повърхността рана. Извадила си късмет. Всичко ще се оправи.

— Скот? — спомних си. Опитах да се надигна, но се оказа, че съм вързана. — Скот измъкна ли се?

— Скот с теб ли беше?

— Зад електрическото табло. Ранен е. Риксън простреля и него.

Детектив Басо кресна на един от униформените полицаи до линейката и той скокна и се приближи.

— Да, сър?

— Тя казва, че Скот Парнел е бил в машинното.

Полицаят поклати глава.

— Претърсихме помещението. Нямаше никого.

— Ами потърсете пак! — извика детектив Басо и посочи към портата на Делфик. Обърна се към мен и попита: — Кой, по дяволите, е Риксън?

Риксън. Щом полицията не беше намерила никой друг в машинното, значи той беше успял да избяга. Беше някъде там и вероятно ни наблюдаваше от разстояние и чакаше да получи втори шанс с мен. Напипах ръката на детектив Басо и я стиснах.

— Не ме оставяйте сама.

— Няма да те оставя сама. Какво можеш да ми кажеш за Риксън?

Носилката подскачаше по паркинга и парамедиците ме качиха в линейката. Детектив Басо също се качи и седна до мен. Почти не му обръщах внимание, понеже мислите ми се устремиха другаде. Трябваше да говоря с Пач, трябваше да му кажа за Риксън.

— Как изглежда?

Гласът на детектив Басо ме върна в действителността.

— Беше тук. Снощи. Той върза Скот в багажника на пикапа.

— Този тип ли те простреля? — Детектив Басо заговори по радиостанцията: — Заподозреният се казва Риксън. Висок, слаб, с черна коса. Орлов нос. Приблизително двайсетгодишен.

— Как ме намерихте? — Спомените ми бавно започваха да се възстановяват и аз си спомних, че Пач се бе появил на прага на машинното. Стана само за части от секундата, но той беше там. Сигурна бях. А къде е сега? Къде беше Риксън?

— Анонимен сигнал. Някой се обади, че си в машинното, на дъното на „Тунела на съдбата“. Стори ми се доста невероятно, но не можех да го пренебрегна. Освен това каза, че се е погрижил за типа, който те е прострелял. Мислех, че има предвид Скот, но ти твърдиш, че извършителят е Риксън. Ще ми обясниш ли какво става? Като започнеш от името на този тип, който те покри, и къде мога да го намеря.

* * *

Часове по-късно детектив Басо намали и спря до тротоара пред къщата ни. Наближаваше два часът през нощта и прозорците отразяваха небето без звезди. Бяха ме пуснали от спешното с почистени и превързани рани. От болницата бяха говорили с мама, но аз не. Знаех, че рано или късно ще трябва да поговоря с нея, но оживената болница не ми се стори подходящо място, затова поклатих отрицателно глава, когато сестрата попита дали да ми даде слушалката.