Кресчендо

И после не помнех нищо. Това ме дразнеше, понеже усещах, че има още. Не можех да си спомня останалото, но знаех, че е нещо важно.

След малко се отказах да ровя из спомените си и мислите ми направиха внезапен остър завой. Биологичният ми баща беше жив. Ханк Милар ми беше дал живот, а след това се бе отказал от мен, за да ме предпази. В момента нямах желание да се свързвам с него. Той явно знаеше коя съм, но дори мисълта да се свържа с него беше твърде болезнена. Така щях да го призная за баща, а не исках. И без друго трудно успявах да съхраня в паметта си лицето на татко. Не исках да измествам този образ, не исках да ускоря избледняването му. Не, щях да оставя Ханк Милар там, където си беше — на разстояние. Зачудих се дали някой ден ще променя решението си, и мисълта ме ужаси. Не само фактът, че имах цял един друг таен живот, но и това, че ако го извадя на бял свят, досегашният ми живот щеше да се промени завинаги.

Нямах никакво желание да се занимавам повече с Ханк, но още едно нещо не се връзваше. Ханк ме беше скрил още като бебе, за да ме предпази от Риксън, понеже бях момиченце. Ами Марси? Моята… сестра. Тя носеше същата кръв като мен. Тогава защо не беше скрил и нея? Опитах се да поразсъждавам над това, но не намирах отговор.

Тъкмо се сгуших под завивките, на вратата се почука. Оставих чашата с шоколада на нощното шкафче. Не бяха много хората, които можеха да се отбият толкова късно през нощта. Слязох долу и надникнах през шпионката. Не се нуждаех от това обаче, за да разбера кой стои на прага. Знаех, че е Пач, понеже сърцето ми просто не бе в състояние да тупти равномерно.

Отворих вратата.

— Казал си на детектив Басо къде да ме намери. Ти попречи на Риксън да ме застреля.

Тъмните очи на Пач ме изгледаха преценяващо. За един миг видях в тях цял наниз от чувства. Изтощение, тревога, облекчение. Миришеше на ръжда, на стар захарен памук и на застояла вода, и разбрах, че е бил наблизо, когато детектив Басо ме е намерил под къщата на смеха. Бил е там през цялото време, за да се увери, че съм в безопасност.

Обгърна ме с ръце и силно ме притисна към себе си.

— Помислих, че съм закъснял. Реших, че си мъртва.

Пъхнах ръце под предницата на ризата му и склоних глава на гърдите му. Пет пари не давах, че плача. Бях в безопасност и Пач беше тук. Нищо друго нямаше значение.

— Как ме намери? — попитах.

— От известно време подозирах, че е Риксън — тихо каза той. — Но трябваше да се уверя.

Вдигнах поглед.

— Знаел си, че Риксън се опитва да ме убие?

— Непрекъснато се натъквах на улики, но не исках да им повярвам. Двамата с Риксън бяхме приятели… — Гласът на Пач секна. — Не исках да повярвам, че ме е предал. Докато бях твой ангел пазител, усещах, че някой се опитва да те убие. Не знаех кой, понеже беше много предпазлив. Всъщност не обмисляше точно да те убие, затова не можех да разкрия голяма част от замисъла. Бях сигурен обаче, че не е човек, тъй като не би могъл толкова добре да прикрива мислите си. Хората не знаят, че мислите им изпращат най-различни сведения на ангелите. От време на време получавах някое прозрение. Дребни неща, които ме насочваха към Риксън, макар да не ми се искаше. Свързах го с Ви, за да мога да го наблюдавам по-отблизо. А и защото не исках да му давам причина да си мисли, че го подозирам. Знаех, че единствената причина да те убие може да е желанието му за човешко тяло, затова започнах да ровя из миналото на Барнабас. Така разбрах истината. Риксън беше на две крачки пред мен, но явно го е научил, след като аз те открих и се записах в училището миналата година. Искаше да те пожертва, както исках и аз. Направи всичко по силите си да ме убеди да се откажа от Книгата на Енох, за да не те убия и да може да го направи той.

— Защо не ми каза, че той се опитва да ме убие?

— Не можех. Ти ме освободи като свой ангел пазител. Физически не можех да се намесвам и да се грижа за безопасността ти. Архангелите ме възпираха всеки път, когато опитвах. Само че аз намерих начин да ги заобиколя. Установих, че мога да ти покажа спомените си, докато спиш. Опитах да ти предоставя нужната информация, за да разбереш, че Ханк Милар е биологичният ти баща и че е васал нефилим на Риксън. Знам, че си мислеше, че съм те изоставил, когато си имала най-голяма нужда от мен, но не преставах нито за миг да търся начини да те предупреждавам за Риксън. — Устните му се изкривиха от едната страна, но някак изморено. — Дори ти не ме допускаше.

Осъзнах, че съм притаила дъх и бавно издишах.

— Къде е Риксън сега?

— Изпратих го в ада. Никога няма да се върне. — Пач гледаше право напред и очите му бяха сурови, но не гневни. Може би разочаровани. Искаше му се изходът да е друг. Подозирах обаче, че в крайна сметка страда повече, отколкото показва. Беше изпратил в дебрите на вечния мрак най-близкия си приятел и единствения човек, който е бил до него във всичко.

— Съжалявам — прошепнах.