Кресчендо

Постояхме малко смълчани, и двамата превъртахме в мислите си собствената си представа за съдбата на Риксън. Аз нямах преки впечатления, но картината, която си представих, беше достатъчно зловеща, за да потръпна цялата.

Най-накрая се провиних, Нора, каза Пач в мислите ми. Щом научат, архангелите ще дойдат да ме търсят. Ти беше права. Наистина пет пари не давам за правилата.

Изпитах импулсивно желание да избутам Пач от вратата. Думите му отекваха в главата ми. Провинил се, така ли? Архангелите щяха да го потърсят най-напред тук. Нарочно ли проявяваше такова безразсъдство?

— Луд ли си? — попитах.

— Луд съм по теб.

— Пач!

— Не се тревожи, имаме време.

— От къде знаеш?

Той направи крачка назад и положи ръка на сърцето си:

— Липсата на доверие ме наранява.

Аз само го изгледах още по-строго.

— Кога го направи? Кога се разбунтува?

По-рано тази вечер. Отбих се, за да се уверя, че си добре. Знаех, че Риксън е на Делфик, и когато видях бележката на плота, в която съобщаваш къде си, разбрах, че той ще действа. Скъсах с архангелите и отидох да те търся. Знаех, че ако не скъсам с тях, ангелче, нямаше да мога да се намеся физически. Риксън щеше да спечели.

— Благодаря ти — прошепнах.

Пач ме притисна по-силно. Исках да остана в прегръдката му и да забравя за всичко друго, да усещам само силното му и здраво тяло, само че някои въпроси не търпяха отлагане.

— Това означава ли, че вече не си ангел пазител на Марси?

Усетих, че Пач се усмихва.

— Сега съм частен предприемач. Сам си избирам клиента, а не обратното.

— Защо Ханк е скрил мен, а не Марси? — Завъртях лице, за да не вижда очите ми. Не се интересувах от Ханк. Никак. Той не значеше нищо за мен, но въпреки това някъде в сърцето си копнеех да ме обича колкото Марси. И аз му бях дъщеря. Обаче единственото, което виждах, беше, че е предпочел Марси пред мен. Мен беше отпратил, а нея обсипваше с грижи.

— Не знам. — Беше толкова тихо, че го чувах как диша. — Марси няма белег като твоя. Ханк има, Чонси също имаше. Според мен това не е просто съвпадение, ангелче.

Погледът ми се плъзна към вътрешната страна на китката, към тъмната черта, която хората често вземаха за белег. Винаги съм си мислела, че родилното петно е нещо уникално. Докато не срещнах Чонси. А сега и Ханк. Имах усещането, че скритото зад белега значение е по-дълбоко от това да ме свърже биологично с рода на Чонси, и тази мисъл ме плашеше.

— С мен си в безопасност — промърмори Пач и ме погали по ръцете.

След кратко мълчание попитах:

— И сега какво ще правим?

— Ще бъдем заедно. — Въпросително изви вежди и преплете пръсти, сякаш се молеше да му провърви.

— Ние много се караме — казах.

— Но и много се сдобряваме. — Пач хвана дланта ми и избута пръстена на татко от върха на пръста си в дланта ми, после сключи пръстите ми около него. Целуна кокалчетата ми. — Щях да ти го върна по-рано, но още не бяхме приключили.

Отворих дланта си и вдигнах пръстена. От вътрешната страна беше издълбано същото сърце, но от двете му стани имаше и две имена. Нора и Джев.

— Джев? — вдигнах поглед. — Това ли е истинското ти име?

— Отдавна никой не ме е наричал така. — Прокара пръст по устната ми и ме изгледа с меките си черни очи.

В мен плисна желание — парещо и настоятелно.

Пач явно се чувстваше по същия начин, понеже затвори вратата и заключи. Угаси голямата лампа и стаята потъна в сумрак, осветявана само от лунната светлина, която проникваше през завесата. Очите ни се стрелнаха към канапето.

— Мама ще си дойде скоро — казах. — Трябва да отидем у вас.

Пач прокара ръка по наболата си брада.

— Имам си правило за това кого да водя там.

Вече започваше да ми писва от този отговор.

— Ако ме заведеш, после ще трябва да ме убиеш, така ли? — предположих, борейки се с раздразнението си. — Вляза ли, излизане няма?

Пач се взря в мен, после бръкна в джоба си, измъкна един ключ от ключодържателя си и го пъхна в предния джоб на блузата ми.

— Дойдеш ли веднъж, трябва да продължиш да идваш.

* * *

Четирийсет минути по-късно открих коя врата отключва ключът. Пач спря джипа на празния паркинг на увеселителния парк Делфик. Прекосихме паркинга, хванати за ръце, а хладният нощен вятър рошеше косата ми. Пач отвори вратичката, тя проскърца и той я задържа, за да мина.

Делфик беше съвсем различно място без гълчавата и карнавалните светлини. Тихо, призрачно, вълшебно място. Празна кутийка от сода дращеше по настилката, подмятана от ветреца. Вървях по пътеката и не откъсвах поглед от тъмния скелет на Архангела, който се извисяваше на фона на черното небе. Въздухът миришеше на дъжд. Някъде над нас се разнесе далечна гръмотевица.