Кресчендо

— Майтапиш ли се? — попита Ви. — Не може да се отказваш сега. Представи си само какви работи пише в този дневник. Това е големият ти шанс да узнаеш какво има между Марси и Пач. Не може да го пропуснеш.

— Но не е редно.

— Няма да се чувстваш така, ако го откраднеш достатъчно бързо, та да нямаш време да изпиташ вина.

Изгледах я красноречиво.

— Самовнушението също помага — ако достатъчно пъти си повториш, че няма нищо нередно, ще си повярваш — увери ме Ви.

— Няма да й крада дневника. Искам просто да поогледам. И да отмъкна шапката на Пач.

— Ще ти дам целия годишен бюджет на „и-Зайн“, ако ми донесеш дневника в рамките на следващия половин час — каза Ви, но започваше да звучи отчаяно.

— Значи затова искаш дневника? Да го публикуваш в списанието?

— Помисли само. Страхотна кариера ще направя.

— Не — заявих категорично. — Твърдо не, лоша Ви.

Тя въздъхна.

— Е, длъжна бях да опитам.

Погледнах радиостанцията в ръката й:

— Можехме просто да си изпращаме есемеси.

— Шпионите не си изпращат есемеси.

— От къде знаеш?

— А ти откъде знаеш, че го правят?

Реших, че не си струва да спорим, затова пъхнах радиостанцията в колана на джинсите си.

— Сигурна ли си, че спалнята на Марси е на горния етаж?

— Бившето й гадже седи зад мен в часовете по испански. Каза ми, че всяка вечер точно в десет Марси се съблича на светната лампа. Понякога, когато той и приятелите му скучаят, отивали да гледат шоуто. Твърди, че Марси го прави много бавно и че когато приключи, вратът го болял, така го проточвал. Каза ми също, че веднъж…

— Престани! — запуших ушите си аз.

— Ей, след като моят мозък се омърси с тези подробности, трябва и твоят да се омърси. Единствената причина да разполагам с тази предизвикваща гадене информация е, че исках да ти помогна.

Погледнах към стълбите. Коремът ми сякаш бе натежал три пъти повече, отколкото преди три минути. Нищо не бях сторила, но вече ми се гадеше от чувство за вина. Откога бях готова на такава низост — да тършувам из спалнята на Марси? Кога бях допуснала Пач да ме оплете така в мрежите си?

— Май ще се качвам — казах колебливо. — Ще ми пазиш ли гърба?

— Дадено.

Запътих се нагоре по стълбите. Имаше баня с фаянсов под и гипсови орнаменти на тавана. Тръгнах по коридора отляво, подминах някаква стая за гости и помещение за фитнес, оборудвано с бягаща пътека и крос тренажор. Върнах се обратно и поех по десния коридор. Първата врата беше открехната и аз надникнах вътре. Стаята беше решена в розово — розови стени, розови завеси, розова завивка и розови възглавнички. Дрешникът сякаш се беше изсипал върху леглото, по пода и по другите мебели. По стените имаше няколко снимки, увеличени до размерите на плакати, и на всички Марси побираше в съблазнителни пози, издокарана с униформата си на мажоретка. Усетих леко гадене и в този миг забелязах шапката на Пач върху тоалетката. Затворих се в стаята, навих шапката на стегнато руло и я натъпках в задния си джоб. Под шапката имаше ключ. Резервен ключ за джип. Пач беше дал на Марси ключ за джипа си.

Грабнах ключа от тоалетката и го натъпках в другия си заден джоб. Така и така бях тук, реших да огледам дали няма и други негови вещи.

Отворих и затворих няколко чекмеджета на скрина. Надникнах под леглото, в раклата и на горните рафтове на дрешника на Марси. Накрая пъхнах ръка под матрака. Измъкнах дневника. Малкия син дневник на Марси, за който се говореше, че съдържа по-скандални неща от жълт вестник. Държах го в ръце и изпитах огромно изкушение да го отворя. Какво беше написала за Пач? Какви тайни криеха страниците?

Радиостанцията ми изпука.

— О, по дяволите! — каза Ви.

Измъкнах приемника от колана си и натиснах копчето.

— Какво има?

— Куче. Голямо куче. Току-що влезе в дневната или както се нарича това огромно пространство. Гледа ме. Ама право в мен гледа.

— Какво куче?

— Не съм си ъпдейтвала кучешките познания, но ми се струва, че е доберман пинчер. С остра и злобна муцуна. Много прилича на Марси, ако това ще ти помогне. Опа. Ушите му щръкнаха. Идва към мен. Мисля, че е откачено. Няма да стоя тук и да се правя, че нищо не се случва…

— Не се плаши…

— Махай се куче, къш, къш…

По радиостанцията чух характерното ръмжене на едро куче.

— Нора? Имаме проблем — обади се Ви след малко.

— Кучето не се ли махна?

— По-лошо, тръгна нагоре по стълбите.

В този момент се разнесе отсечен лай пред вратата. И не спря, а стана по-силен и по-зъл.

— Ви! — изсъсках по радиото. — Разкарай кучето!

Тя ми отговори нещо, но не чух заради злобното ръмжене. Запуших ухото си с ръка.

— Какво?

— Марси идва! Махни се от там!

Опитах да набутам дневника обратно под матрака, но го изпуснах. Отвътре изпадна цяла камара бележки и снимки. Уплашено събрах бележките и снимките на купчина и ги набутах обратно в дневника. После натъпках дневника — който беше твърде малък за огромните тайни, които уж криеше, — и радиостанцията в колана на панталона си, и угасих лампата. По-късно щях да измисля как да върна дневника. В момента трябваше да се омитам оттук.