Кресчендо

— Просто допусках, че няма да можеш да преброиш до двайсет — отвърна й тя. — Поднасям ти извиненията си.

Очите на Марси отново се превърнаха в цепки, после тя се завъртя на пети и влезе обратно в къщата.

— Колко й даде? — попитах Ви.

— Нищичко. Един кондом.

Извих вежди.

— И откога си носиш презервативи?

— Взех един от моравата на идване. Знаеш ли, може пък Марси да го използва. Така ще съм дала своя принос за това генетичният й материал да не получи достъп до генофонда на човечеството.

Двете с Ви влязохме в къщата и се облегнахме на една стена. Върху едно тапицирано с плюш канапе в дневната няколко двойки се бяха преплели като купчина кламери. В средата на стаята се извиваха танцуващи тела. Сводест проход водеше към кухнята, където гостите пиеха и се смееха. Никой не обръщаше внимание на мен и на Ви, затова се опитах да се ободря с мисълта, че явно нямаше да е чак толкова трудно да се промъкнем незабелязано в спалнята на Марси. Проблемът беше, че вече започвах да си мисля, че не съм дошла тук тази вечер, за да тършувам из стаята й и да търся доказателства, че тя е с Пач. Опасно се приближавах до убеждението, че съм тук, понеже мислех, че и Пач ще дойде. И исках да го видя.

Явно щях да имам тази възможност. Пач се появи на прага на кухнята на Марси, облечен с черно поло и тъмни джинси. Не бях свикнала да го гледам от разстояние. Очите му имаха цвета на нощта, а косата му под ушите се бе накъдрила, сякаш е трябвало да се подстриже още преди шест седмици. Тялото му тутакси привличаше противоположния пол, но позата му подсказваше, че не е склонен за разговори. Шапката му още я нямаше, явно беше при Марси. Чудо голямо, напомних си. Вече не ми влиза в работата. Пач можеше да дава шапката си на когото си поиска. Няма защо да се сърдя, че нито веднъж не я е давал на мен.

Джен Мартин, момиче, с което бяхме в една група по математика в осми клас, говореше нещо на Пач, но той изглеждаше разсеян. Очите му обхождаха бдително стаята, сякаш нямаше доверие на никого вътре. Позата му беше спокойна, но издаваше внимание — сякаш всеки момент нещо можеше да се случи.

Преди погледът му да стигне до мен, отместих очи. Най-добре да не ме вижда как го зяпам с копнеж и съжаление.

Антъни Амоуиц ми се усмихна и ми махна от отсрещната страна на стаята. Аз механично отвърнах на усмивката му. Тази година бяхме в една група по подготовка за изпита по точни науки и макар да си бяхме разменили само няколко думи, ми стана приятно, че някой се радва да ни види двете с Ви.

— Защо Антъни Амоуиц ти се усмихва похотливо? — попита Ви.

Завъртях безпомощно очи.

— Наричаш го похотливец само защото е тук, на купона на Марси.

— Да, и?

— Той е мил — сръгах я с лакът. — Усмихни се и ти.

— Да се държа мило ли? Че той е надървен.

Антъни вдигна червената си пластмасова чаша за поздрав и каза нещо, но музиката беше твърде силна и не го чух.

— Моля? — провикнах се в отговор.

— Изглеждаш страхотно! — На лицето му цъфна лигава усмивка.

— Божичко! — възкликна Ви. — Не само е похотливец, ами е размазващо гаден похотливец.

— Е, може да е малко пиян.

— Пиян и изпълнен с надеждата да те сгащи сама в някоя спалня горе.

Отврат.

Пет минути по-късно ние още си бяхме на същото място до входната врата. Някой случайно разля половин бира върху обувките ми, но за щастие нямаше повърнато. Тъкмо щях да предложа на Ви да се дръпнем от отворената врата — накъдето явно тичаха всички, секунди преди да изпразнят съдържанието на стомасите си, — когато се приближи Брена Дюбоа и ми подаде червена пластмасова чашка.

— Това е за теб от момчето отсреща.

— Казах ти — прошепна Ви.

Стрелнах с поглед Антъни, а той ми намигна.

— А, благодаря, но не проявявам интерес — отговорих на Брена. Нямам голям опит в партитата, но знаех, че не бива да приемам напитки със съмнителен произход. Можеше да има наркотици. — Предай на Антъни, че пия само от запечатана кутийка. — Боже! Звучах още по-тъпо, отколкото се чувствах.

— На Антъни ли? — объркано се намръщи тя.

— Да, на Антъни Свалявковиц — уточни Ви. — Типът, който те е накарал да се правиш на келнерка.

— Помислила си, че питието е от Антъни? — поклати глава Брена. — От онзи там, в другия край на стаята е. — Тя се обърна към мястото, където само допреди минутка стоеше Пач. — Ей там беше. Явно си е тръгнал. Беше готин и носеше черно поло, ако това ще ти помогне да се сетиш.

— О, божичко! — тихо възкликна Ви.

— Благодаря — отвърнах на Брена и взех чашата, нямах друг избор. Тя отново се изгуби в тълпата, а аз оставих на масичката отзад чашата с нещо, което миришеше на чери кола. Да не би Пач да се опитваше да ми изпрати послание? Да ми напомни за нелепия бой в „Девилс Хендбег“, когато Марси ме заля с чери кола?

Ви пъхна нещо в ръката ми.

— Какво е това? — попитах.

— Радиостанция. Взех я назаем от брат си. Ще седя на стълбите и ще пазя. Ако дойде някой, ще ти съобщя.

— Искаш да се промъкна в спалнята на Марси сега?

— Искам да откраднеш дневника й.

— Абе, май размислих по отношение на тази работа.