Кресчендо

Вдигнах прозореца, очаквайки, че ще се наложи да свалям и мрежа, но някой вече го беше сторил вместо мен. Вероятно Марси я беше отстранила отдавна, за да може по-лесно да се измъква тайно от къщи. Този факт ми вдъхна малко надежда. След като Марси е излизала оттук, значи и аз ще успея. Нямаше да падна и да се претрепя. Разбира се, Марси беше мажоретка и беше много по-гъвкава и координирана.

Надникнах през прозореца. Вратата беше точно отдолу, под покрит вход с четири колони. Преметнах крак и стъпих на керемидите. След като се уверих, че няма да се подхлъзна по наклонения покрив, извадих и другия си крак. Постарах се да запазя равновесие и затворих прозореца. Точно се наведох под рамката и правоъгълникът на прозореца светна. Ноктите на кучето задраскаха по стъклото и то пролая ядосано няколко пъти. Легнах по корем, долепих се максимално до къщата и се помолих на бога Марси да не надникне през прозореца.

— Какво има? — достигна до мен приглушеният глас на Марси през прозореца. — Какво има, Бумър?

По гръбнака ми се спусна струйка пот. Марси щеше да надникне и да ме види. Затворих очи и се помъчих да забравя, че къщата й е пълна с хора, с които щях да ходя на училище през следващите две години. Как щях да обясня защо тършувам в спалнята й? Как щях да обясня защо дневникът й е у мен? Мисълта бе непоносимо унизителна.

— Млъквай, Бумър! — кресна Марси. — Някой ще хване ли кучето, че да отворя прозореца? Толкова е глупав, че ако не го държите, ще скочи. Ей ти, в коридора. Дръж кучето за нашийника и не го пускай. Просто го направи.

Надявах се лаят на кучето да заглушава шума, който вдигах, претърколих се и залепих гръб до керемидите. Преглътнах бучката в гърлото си. Имах фобия от високо и цялата плувнах в пот при мисълта за въздуха между мен и земята.

Опрях пети в покрива, за да изтласкам тежестта на тялото си колкото може по-далеч от ръба, и измъкнах радиостанцията от джоба си.

— Ви? — прошепнах.

— Къде си? — попита тя на фона на музика.

— Мислиш ли, че можеш някак да се отървеш от кучето в скоро време?

— Как?

— Прояви творчество.

— Например да му дам отрова?

Изтрих челото си с опакото на дланта.

— По-скоро си мислех да го затвориш в някой килер.

— Искаш да го докосна?

— Ви!

— Добре, ще измисля нещо.

След трийсетина секунди през прозореца на спалнята на Марси чух таса на Ви:

— Марси? — надвика тя лая на кучето. — Не искам да се пречкам, но полицията е пред вратата. Получили оплакване от шума. Да ги пусна ли вътре?

— Какво? — извика Марси точно над мен. — Не виждам полицейска кола.

— Сигурно са паркирали на съседната пресечка. Както и да е, понеже забелязах незаконни вещества у някои гости…

— Е, и? Нали е парти? — сряза я Марси.

— Лица под двайсет години нямат право да пият.

— Страхотно! — извика Марси. — Какво ще правя? — Замълча, после извиси глас: — Сигурно ти си им се обадила!

— Аз ли? И да се лиша от толкова много безплатна храна? Няма начин.

След миг лаят на Бумър заглъхна някъде в къщата и светлината в спалнята угасна.

Останах неподвижна още малко и се ослушвах. Когато се уверих, че спалнята на Марси е празна, се завъртях по корем и изпълзях нагоре към прозореца. Кучето го нямаше, Марси я нямаше и ако успеех да…

Долепих длани до стъклото и опитах да плъзна прозореца нагоре, но той не помръдна. Дръпнах с всички сили, но нищо не се получи.

Добре, казах си, голяма работа. Сигурно Марси е затворила. Трябваше само да постоя тук още пет часа, докато партито свърши и Ви може да се върне със стълба.

Чух стъпки долу и опънах шия да видя дали случайно не ми е провървяло и Ви не е дошла да ми се притече на помощ. За мой ужас долу беше Пач, с гръб към мен — вървеше към джипа си. Набра някакъв номер на мобилния си и го вдигна към ухото. Преди да успея да хвърля телефона си някъде в храстите долу, Пач се закова на място.

Озърна се през рамо и вдигна очи. Изгледа ме така, че ако Бумър ме беше изял, щях да се почувствам по-добре.

— Я да видим кой си е пъхал носа в чуждите работи. — Не беше нужно да го поглеждам, за да се уверя, че се усмихва.

— Престани да се хилиш — казах и бузите ми пламнаха от унижение. — Свали ме от тук.

— Скачай.

— Моля?

— Ще те хвана.

— Да не си луд? Иди вътре и отвори прозореца. Или донеси стълба.

— Не ти трябва стълба. Скачай, няма да те изпусна.

— Да бе, вярвам ти.

— Искаш ли да ти помогна, или не?

— На това помощ ли му викаш? — изсъсках вбесена.

— Не е никаква помощ!

Той завъртя верижката на ключодържателя около пръста си и понечи да се отдалечи.

— Кретен такъв! Върни се!

— Кретен ли? — повтори той. — Ти шпионираш хората.

— Не шпионирах. Аз… аз… — Измисли нещо!

Очите на Пач се стрелнаха към прозореца над главата ми и по изражението му отсъдих, че се е досетил какво става. Наклони глава и се засмя:

— Ровила си из спалнята на Марси.

— Не. — Завъртях очи, все едно това беше най-абсурдното предположение на света.

— Какво търсеше?

— Нищо. — Извадих шапката на Пач от задния си джоб и му я хвърлих. — Между другото, ето ти тъпата шапка.

— Отишла си да ми вземеш шапката?

— Явно съвсем напразно!

Той си сложи шапката.

— Ще скачаш ли най-сетне?