Кресчендо

Рано сутринта взех решение. Трябваше да продължа живота си. Другият вариант беше да изпадна в депресия. Успях да се изкъпя и да се облека и отидох на училище, решена никой да не узнае какво преживявам. Усещах иглички по цялото си тяло, но не допусках нито една външна проява на самосъжаление. Нямаше да позволя архангелите да спечелят. Щях да стъпя на крака, да си намеря работа, да си платя глобата за превишена скорост, ще завърша лятното училище с отличен успех и ще се стремя да бъда толкова заета, че да мисля за Пач само когато съм насаме с мислите си нощем и нямам друг изход.

В бистрото на Енцо имаше две полукръгли тераси отляво и отдясно, а широки стълби водеха надолу към главната зона за хранене и бар плота. Терасите ми напомняха на два извити модни подиума над основната зала долу. Масите на терасите бяха пълни, но долу имаше само неколцина сутрешни посетители, които пиеха кафе и четяха сутрешните вестници.

Поех си дълбоко въздух, слязох по стълбите и се приближих към барплота.

— Извинете, чух че търсите баристи — казах на жената на касата. Гласът ми прозвуча безизразно, но нямах достатъчно енергия да поправя това положение. Жената беше на средна възраст, рижа и с табелка, на която пишеше „Робърта“. Вдигна поглед.

— Бих искала да кандидатствам. — Успях да докарам нещо като полуусмивка, но кой знае защо се опасявах, че изобщо не съм убедителна.

Робърта избърса осеяните си с лунички ръце в една кърпа и излезе зад плота.

— Баристи ли? Вече не.

Взрях се в нея, притаила дъх и усещайки как цялата надежда ме напуска. Планът ми беше всичко, което ме крепеше. Не бях обмислила какво ще правя, ако някой от етапите му не успее. Нуждаех се от план. Нуждаех се от тази работа. Нуждаех се от контрол над живота си, в който всяка минута да бъде планирана и всяко чувство — точно на мястото си.

— Но ми трябва помощник-келнерка, само нощна смяна от шест до десет — каза Робърта.

Примигах и устната ми потрепери леко от изненада.

— О! Това е… хубаво.

— Вечерно време намаляваме осветлението, баристите си тръгват, пускаме джаз и се стремим към малко повече изисканост. Преди тук опустяваше след пет, но сега се надяваме да привлечем хора. Икономиката е в криза — поясни тя. — Твоята работа ще бъде да посрещаш клиентите, да им записваш поръчките и да ги предаваш в кухнята. А когато храната е готова, ще я поднасяш по масите.

Постарах се да кимам въодушевено, за да й покажа колко много се нуждая от тази работа, и усещах как напуканите ми устни се нацепват още повече, като се усмихвам.

— Това… звучи идеално — успях да кажа дрезгаво.

— Имаш ли някакъв опит?

Нямах. Обаче двете с Ви идвахме в „Енцо“ поне три пъти седмично.

— Знам менюто наизуст — казах и се почувствах по-материална, по-реална. Работа. Всичко зависеше от това. Щях да си изградя нов живот.

— Това ми харесва — каза Робърта. — Кога започваш?

— Довечера? — Не можех да повярвам, че ме наема. Стоя тук и не мога дори да се усмихна искрено, но тя не обръща внимание на този факт. Даваше ми шанс. Протегнах ръка да се ръкувам с нея и малко късно забелязах, че ръката ми трепери.

Робърта не обърна внимание на протегнатата ми ръка, огледа ме от глава до пети, наклонила глава на една страна, и аз се почувствах изложена на показ.

— Наред ли е всичко?

Поех си безшумно въздух и отговорих:

— Да, добре съм.

Тя кимна отривисто.

— Ела в шест без петнайсет и ще ти дам униформа преди началото на смяната.

— Много ви благодаря… — подех все още невярваща, но тя вече се бе върнала зад барплота.

Излязох на ослепителното слънце вън и започнах да пресмятам мислено. Ако припечелвах минималната надница и работех всяка вечер през следващите две седмици, може би щях да успея да си платя глобата. А ако работех всяка вечер в продължение на два месеца, това бяха шейсет вечери, през които ще съм твърде скапана, за да мисля за Пач. Шейсет вечери по-близо до края на лятната ваканция, когато отново щях да хвърля цялата си енергия в училище. Вече бях решила да си напълня програмата с трудни предмети. Можех да се справя с всякакви домашни, но разбитото сърце беше друга работа.

— Е? — попита Ви, която ме чакаше отпред с доджа. — Как мина?

Седнах на предната седалка.

— Получих работата.

— Хубаво. Беше нервна, когато влезе, но вече няма причини да се притесняваш. Официално си работещ член на обществото. Гордея се с теб, миличка. Кога започваш?

Погледнах часовника на таблото.

— След четири часа.

— Довечера ще се отбия и ще помоля да ме настанят в твоя район.

— И гледай да ми оставиш бакшиш — пошегувах се и едва не се разплаках от отчаяния си опит.

— Аз съм ти шофьор, това е повече от бакшиш.