Кресчендо

Не й обърнах внимание, понеже бях твърде заинтригувана от новата информация. Пач? Пред къщата на Марси? Явно е отишъл, след като ме е оставил у дома. Бях му казала „Обичам те“ и той беше отпрашил.

— Няма проблем — изправи се Марси. — Мога да се добера до тази информация и по друг начин, например по административен път. Сигурно ще се разтичат заради празното му досие. Не смятах да съобщавам, но в името на собствената си безопасност…

Не се притеснявах, че Марси ще се обърне към администрацията. Пач щеше да се оправи. Тревожех се заради снощи. Пач си тръгна внезапно, твърдейки, че трябва да свърши нещо, но ми беше трудно да повярвам, че това нещо е било да виси пред къщата на Марси. Много по-лесно ми беше да приема, че си е тръгнал заради онова, което му бях казала.

— Или да попитам в полицията — додаде Марси, потупвайки с пръст по устните си. — Празно училищно досие — звучи ми направо незаконно. Как изобщо е влязъл в училището Пач? Ти май се разстрои, Нора. Напипах ли нещо? — На лицето й грейна приятно изненадана усмивка. — Така е, нали? Това не е цялата история, а?

Изгледах я студено.

— Уж показа недвусмислено, че превъзхождаш всички в училището, пък имаш навика да си вреш носа във всяка подробност от жалките ни скучни съществувания!

Усмивката на Марси изчезна.

— Нямаше да ми се налага, ако ти не ми се пречкаше.

— На теб ли? Училището не е твое.

— Не ми говори така — сряза ме Марси с невярващ и почти неволен тик с глава. — Всъщност изобщо не ми говори.

— Няма проблем — разперих ръце.

— И се премести.

Сведох невярващо поглед към стола си, понеже тя не би могла да…

— Бях тук първа.

Марси ме изимитира и на свой ред разпери ръце:

— Проблемът не е мой.

— Няма да се преместя.

— Няма да седя до теб.

— Радвам се да го чуя.

— Мръдни се — изкомандва Марси.

— Няма.

Звънецът ни прекъсна и когато пронизителният звън отзвуча, двете с Марси си дадохме сметка, че стаята е притихнала. Огледахме се и коремът ме сви, когато осъзнах, че всички останали места в стаята са заети.

Господин Лоукс се настани зад катедрата от дясната ми страна и размаха някакъв лист.

— Държа празна скица на местата. Всеки правоъгълник отговаря на маса в стаята. Напишете си името в съответния правоъгълник и предайте схемата нататък. — Той сложи листа пред мен. — Надявам се да харесвате партньорите си, понеже ще прекарате с тях осем седмици.

* * *

На обяд след края на часовете с Ви отидохме в бистрото на Енцо — любимото ни място, където пиехме студена мока или топло мляко с мед, канела и карамфил в зависимост от сезона. Усетих как слънцето прежуря по ликото ми, докато прекосявахме паркинга, и тогава го забелязах. Бял фолксваген кабриолет с табела, че се продава за хиляда долара.

— Мечтай си — затвори Ви с пръст зяпналата ми уста.

— Случайно да можеш да ми дадеш назаем хиляда долара?

— Нямам и пет. Прасенцето ми касичка е станало анорексично.

Въздъхна с копнеж по белия кабриолет.

— Трябват ми пари. Трябва да си намеря работа. — Затворих очи и си се представих на волана на белия кабриолет със свален гюрук, а вятърът развява къдравата ми коса. Ако имах кабриолета, нямаше да се налага повече да пътувам на автостоп. Щях да мога да ходя където си поискам и когато си поискам.

— Да, обаче ако се хванеш на работа, ще трябва наистина да работиш. Сигурна ли си, че си склонна да си профукаш цялото лято, като се бъхтиш на минимална заплата? Може здравата да се изпотиш.

Потърсих някакъв лист в раницата си и надрасках телефонния номер от обявата. Може пък да успея да придумам собственика да свали сто-двеста. А междувременно реших следобед да си потърся временна работа. Щеше да ме откъсне от Пач, но пък щеше да ми осигури мой собствен транспорт. Колкото и да обичах Пач, той винаги беше зает… все правеше нещо. Което го превръщаше в неблагонадежден шофьор.

В „Енцо“ двете с Ви си поръчахме студена мока и пикантни салати с ядки от американски орех, после се настанихме на една маса да хапнем. През последните няколко седмици заведението беше претърпяло сериозен ремонт, за да влезе в крак с двайсет и първи век и сега Колдуотър вече се гордееше с първото си интернет кафене. Като се има предвид, че компютърът у дома беше на шест години, този факт наистина ме вълнуваше.

— Не знам за теб, но аз съм готова за ваканция — отбеляза Ви и бутна очилата си на темето си. — Още осем седмици испански. Направо не мога да преброя толкова много дни. Нуждаем се от нещо, което да ни разсее, което да отвлече мислите ни от безкрайния период на качествено образование, ширнал се пред нас. Имаме нужда от пазаруване. Портланд, пристигаме! В „Мейси“ има голяма разпродажба. Трябват ми обувки, трябват ми рокли, трябва ми нов аромат.

— Ти току-що си купи нови дрехи за двеста долара. Майка ти ще получи удар, когато пристигне извлечението от кредитната карта.

— Така е, обаче ми трябва и гадже. А за да имаш гадже, трябва да изглеждаш добре. Няма да навреди и ако ухаеш добре.

Лапнах парче круша от вилицата си.

— Имаш ли някой предвид?

— Ами всъщност имам.

— Само не ми казвай, че е Скот Парнел.

— Скот кой?

Усмихнах се.

— Видя ли? Вече съм доволна.