Кресчендо

Когато Риксън ми каза, че Пач е Черната ръка, той беше посял в душата ми семето на съмнението, което беше поникнало и разцъфнало в страхотно недоверие, но все още не бе успяло да ме задуши. Още не. Една частица от мен още искаше да се разплаче и яростно да заклати глава, отричайки възможността Пач да е убиецът на баща ми. Силно прехапах устната си и се съсредоточих над болката, за да не си спомням колко пъти той беше докосвал устната ми с пръст или беше целувал извивката на ухото ми. Не можех да мисля за тези неща.

В седем часа дори не понечих да стана от леглото и да отида на лятно училище. Оставих поредица от съобщения на детектив Басо сутринта, после и следобед, и вечерта — по едно на всеки час, но той не ми отговори. Убеждавах се, че звъня, за да проверя как е Скот, но дълбоко в себе си подозирах, че просто исках да усещам присъствието на полицията наблизо. Колкото и да не ми допадаше детектив Басо, се чувствах малко по-сигурно, като знаех, че е от другата страна им линията. Понеже една мъничка част от мен започваше да си мисли, че може би снощи целта не е била унищожаването на улики.

Ами ако някой се опитваше да ме убие?

Предишната нощ, докато разсъждавах за какво ли не, се опитвах да наместя откъслечните сведения, с които разполагах. Единственото ясно нещо, което все изникваше в съзнанието ми, беше нефилимското кърваво общество. Пач твърдеше, че наследникът на Чонси иска да отмъсти за смъртта му. Кълнеше се, че никой не може да проследи смъртта на Чонси до мен, но аз започвах да се опасявам, че не е така. Ако наследникът знаеше за мен, може би снощи бе направил първия си опит да ми отмъсти.

Малко вероятно беше някой да ме е проследил до апартамента на Пач толкова късно снощи, но знаех едно за нефилимите — че много ги бива да правят най-невероятни неща.

Мобилният ми звънна в джоба и аз го отворих още преди второто позвъняване.

— Ало?

— Хайде да отидем на купона по случай лятното слънцестоене — каза Ви. — Ще хапнем захарен памук, ще се повозим на въртележката, може дори да отидем да ни хипнотизират и да направим наистина откачени неща.

Сърцето ми, което се беше качило в гърлото, отново се върна на мястото си. Значи не беше детектив Басо.

— Здрасти.

— Какво ще кажеш? В настроение ли си за малко екшън? Искаш ли да отидем на Делфик?

Честно казано, не исках. Смятах да звъня на детектив Басо през шейсет минути, докато най-накрая не ми вдигне.

— Земята вика Нора.

— Не се чувствам добре — отговорих.

— В момента ли? Корем ли те боли? Глава? Спазми? Хранително отравяне? Делфик е лекарство за всичко това.

— Ще пропусна, благодаря.

— Заради Скот ли е? Той е в затвора. Не може да те докопа. Ела да се позабавляваме. С Риксън няма да се целуваме пред теб, ако това те притеснява.

— Ще си облека пижамата и ще гледам някой филм.

— Да не се опитваш да кажеш, че филмът е позабавен от мен?

— Тази вечер, да.

— Да бе, няма да спра да те тормозя, докато не се съгласиш.

— Знам.

— Тогава ме улесни и се съгласи.

Въздъхнах. Можех да си седя вкъщи цяла вечер и да чакам детектив Басо да се накани да отговори на обажданията ми, или пък можех да си дам малко почивка и да се заема отново, когато се върна. Пък и той имаше номера на мобилния ми и можеше да ме намери навсякъде.

— Добре — казах на Ви, — дай ми десет минути.

В стаята си се напъхах в чифт прилепнали джинси, извадих графитеносива фланелка и жилетка и обух чифт велурени мокасини. Прибрах си косата на опашка и я пуснах да виси през дясното ми рамо. Не бях спала повече от едно денонощие, затова имах лилави кръгове под очите. Сложих си спирала, сребристи сенки и гланц за устни с надеждата да изглеждам по-свежа, отколкото се чувствах. Оставих бележка на мама на плота в кухнята, че съм на купона по случай лятното слънцестоене на Делфик. Тя щеше да се върне чак утре сутринта, но нерядко ме изненадваше и се прибираше по-рано. Ако се прибереше тази вечер, това сигурно щеше да е единственият път, когато щеше да й се иска да е удължила пътуването си. Репетирах какво ще й кажа. Каквото и да направех, щях да я гледам в очите, докато й съобщавам, че знам за любовната й връзка с Ханк Милар. И нямаше да й дам дума да издума, когато й заявя, че се изнасям. Бях го планирала и възнамерявах в този момент да изляза. Исках да й покажа, че вече е твърде късно за разговори — ако е искала да ми каже истината, разполагала е с цели шестнайсет години. Вече бе късно.

Заключих и изтичах на алеята да посрещна Ви.

— Още ли искаш да се изнесеш? — попита тя.

— Да.

— Да поговорим?

— Не.

— Както кажеш. — Обаче не звучеше никак доволна.

Един час по-късно Ви паркира доджа между два големи камиона, които навлизаха в нашето паркомясто и от двете страни. Прекосихме паркинга и платихме входните билети за парка. Паркът беше по-претъпкан от обикновено заради лятното слънцестоене — най-дългия ден в годината. Веднага разпознах няколко физиономии от училище, но иначе бях като сред море от непознати. Лицата на повечето хора бяха скрити под маски с формата на пеперуди в златисто и сребристо. Явно някой ги продаваше с огромно намаление.