Кухата игла

— И тъй, Жан Дювал въвежда тримата крадци в салона. В това време, докато се намира там заедно с онзи, когото наричат началник, в будоара се чува шум. Дювал отваря вратата. Като познава графа, спуска се срещу него с нож в ръка. Графът успява да му вземе ножа и да му нанесе удар с него, а след това сам пада, повален от юмрука на същия човек, когото няколко минути по-късно виждат двете госпожици.

Господин Фийол и инспекторът пак се спогледаха. Ганимар смутено вдигна рамене. Следователят попита:

— Господин графе, трябва ли да приемем, че това обяснение е правилно?

Графът помълча малко, след това произнесе ясно:

— Да, всичко това е съвсем вярно. Следователят подскочи.

— Тогава не разбирам защо заблудихте правосъдието? Защо скрихте онова, което сте имали пълно право да извършите при законна самозащита?

— От двайсет години Дювал работеше при мен — отвърна графът. — Аз му вярвах. Ако по някакви причини ми е изменил, не бих искал постъпката му да стане известна.

— Съгласен съм, но вие трябвате…

— Аз мисля другояче. Докато никого не обвиняваха в това престъпление, имах пълно право да не посочвам онзи, който е едновременно виновник и жертва. Той загина. Смятам, че смъртта е достатъчно наказание за него.

— Но сега, господин графе, сега, когато истината стана известна, вие можете да говорите!

— Да. Ето две чернови от писма, написани от него до съучастниците му. Извадих ги от неговия портфейл няколко минути след смъртта му.

— Какво го е подтикнало да извърши тази кражба?

— Идете в Диеп, улица Бар № 8. Там живее някоя си госпожица Вердие. Дювал се е запознал с нея преди две години и е извършил кражбата, за да задоволи нуждата й от пари.

И така, всичко се изясняваше. Драмата излизаше от сянката и постепенно се показваше в истинската си светлина.

— Нека продължим — предложи господин Фийол, след като графът излезе.

— Изчерпих почти целия си материал, който се намираше на мое разположение. Край — засмя се Ботрьоле.

— А беглецът, раненият?

— За него знаете толкова, колкото и аз… Видяхте следите му по тревата край манастира… знаете…

— Да, зная… Но след това са го взели и бих искал да зная нещо за странноприемницата…

Ботрьоле се засмя.

— Странноприемницата ли? Тя не съществува. Това е просто измислица, за да се насочи правосъдието по лъжлива следа. При това много умна измислица, защото постигна целта си.

— Обаче доктор Дьолатър твърди…

— Именно, но не трябва да му се вярва. Той дава само най-повърхностни сведения за своето приключение. Не иска да каже нищо, което би могло да издаде пациента му. И изведнъж насочва вниманието на правосъдието върху някаква странноприемница. Бъдете сигурен, че цялата история му е наложена под страх от жестоко отмъщение. Той има жена и дъщеря. И много ги обича, за да ги изложи на отмъщението на бандата. Ето защо ви даде „най-точни“ сведения.

— Така точни, че никой не може да намери странноприемницата.

— Така точни, че вие не преставате да търсите ранения, а в това време вниманието ви е отвлечено от единственото място, което той не е напускал поради раната си — развалините на старото абатство.

— Но там вече няма никакви развалини! Само остатъци от стени и няколко колони.

— Той се е скрил там — уверено изрече Ботрьоле. — Натам трябва да насочите издирванията си! Там ще намерите Арсен Люпен!

— Арсен Люпен! — скочи на крака господин Фийол. Настъпи почти тържествено мълчание, в което сякаш още продължаваше да звучи прочутото име. Арсен Люпен! Възможно ли бе?

Ганимар не се помръдна.

— Разбира се, вие сте съгласен с мен, нали? — обърна се към него Ботрьоле.

— И още как! — отвърна инспекторът.

— И нали не се съмнявате, че именно той е организирал цялата акция?

— Да. Кражбите на Арсен Люпен се различават една от друга, както едно лице от друго. Човек трябва да си отваря очите.

— Вие мислите… мислите… — повтаряше господин Фийол.

— Дали мисля? — извика младежът. — Ето ви едно малко доказателство: с какви инициали си пишат съучастниците? А. Л. Н. — с други думи казано, първата буква на Арсен и първата и последната буква на Люпен.

— Нищо не се изплъзва от вниманието ви! — обади се Ганимар. — Честна дума, вие сте славно момче и аз слагам оръжие.

Ботрьоле се изчерви от удоволствие и стисна ръката на инспектора, която той му протегна. Тримата се приближиха до балкона и загледаха развалините.

— Значи той е още там? — прошепна господин Фийол.

— Там е — с глух глас отвърна Ботрьоле. — Там е от момента, когато е паднал.

— Какво е доказателството ви за това?

— Доказателство? Неговите съучастници ни го дадоха. Още същата сутрин един от тях, преоблечен като файтонджия, ви е докарал тук…

— За да вземе вещественото доказателство — каскета.

— Да, но главно да види какво е станало с началника му. Той сигурно е знаел къде се намира скривалището. Видял е, че положението на началника му е безнадеждно, силно се е обезпокоил и е написал непредпазливата си бележка:

„Тежко и горко на госпожицата, ако е убила началника!“

— Неговите приятели може да са го прибрали след това?