Кухата игла

Стана девет часът. Разходи се между развалините, полегна до голямата аркада и затвори очи.

— Е, млади момко, доволен ли сте от получените резултати? Господин Фийол пристигна течно на срещата.

— Възхитен съм, господин следовател.

— Което значи…

— Което значи, че съм готов да удържа обещанието си… въпреки това писмо, което не предразполага към дела.

Той му показа писмото.

— Я гледай ти каква работа! — извика господин Фийол. — Предполагам, че това няма да ви попречи…

— Да ви кажа какво съм научил ли? Аз обещах и ще изпълня обещанието си. След десетина минути ще узнаем част от истината.

— Само част?

— Да, според мен откриването на Люпеновото скривалище съвсем не обяснява загадката. После ще видим…

— Вие вече с нищо не можете да ме учудите! Но как разбрахте?

— Много просто! В писмото на господин Харлингтън до Етиен дьо Водре има едно изречение, което ме заинтересува: „Ако сполучите, прибавете към тях всичко останало, в което много се съмнявам.“ Какво е останалото? Произведение на изкуството? Някаква рядкост? В замъка няма нищо по-ценно от картините на Рубенс. Тогава какво? От друга страна, може ли да се приеме, че хора като Люпен, които се отличават с голяма сръчност, няма да успеят да предадат това останало? Явно тази кражба е трудна работа, но ще се осъществи, щом с нея се е заел човек като Люпен.

— И все пак кражбата не е успяла. Нищо не е изчезнало.

— Изчезнало е… Подменено е като картините с нещо друго, по-ценно, по-рядко от картините на Рубенс.

— Но какво може да бъде то?

Минаха между развалините, вървяха към малката врата, стигнаха параклиса. Ботрьоле се спря.

— Искате да разберете какво е то?

— И още как!

Ботрьоле държеше дебел чепат бастун. Изведнъж той замахна с него и с един удар събори на земята една от статуите, които украсяваха входа на параклиса.

— Вие сте луд! — извика господин Фийол, като се спусна към парчетата. — Тази статуя беше чудесна…

— Чудесна! — повтори Ботрьоле и счупи статуята на Дева Мария.

Господин Фийол го улови през кръста.

— Един удар още и ще стрелям!

Граф Дьо Жевър се показа с револвер в ръка. Ботрьоле се засмя.

— Стреляйте по-добре в статуите, графе! Стреляйте като на панаир… ето тук например.

Той пак замахна с бастуна и този път разби статуята на Йоан Кръстител.

— Ах, това е цяло светотатство! — вдигна револвера графът.

— Всичко е гипс, господин графе!

— Как? Какво говорите? — ревна господин Фийол, като обезоръжи графа.

— Гипс — повтори Изидор. — Нищо ценно!

Графът се наведе и вдигна едно парче.

— Разгледайте го добре, господин графе… гипс… Боядисан, патиниран като стар камък… Това е останало от истинските шедьоври. Ето какво са направили само за няколко дни. Ето какво е направил господин Шарпане, който е копирал картините… Какво ще кажете, господин следовател, нима туй не е смело? Колко гениален е този човек!

— Добре, че е умрял. Иначе един ден би задигнал и кулите на Парижката Света Богородица… А другарите му задигнаха неговия труп.

— И прибавете към това, че именно него е ранила племенницата ми — забеляза граф Дьо Жевър.

— Той е бил — потвърди Изидор. — Той е паднал сред развалините, ранен от куршума на госпожица Дьо Сен Веран. Тя е видяла именно него, когато е ставал и падал и пълзял към голямата аркада, за да се вдигне тук за последен път по някакво чудо и да стигне до това каменно скривалище, което е станало негов гроб.

И Ботрьоле удари с бастуна по прага на параклиса.

— Какво казахте? — обади се следователят. — Негов гроб?… Вие мислите, че скривалището…

— То се намира тук… тук — повтори той.

— Но ние претърсихме всичко!

— Само че лошо.

— Тук няма никакво скривалище — възрази господин Дьо Жевър. — Аз познавам добре параклиса.

— Грешите, господин графе, тук има скривалище. Идете в кметството на Варанжвил, където са събрани всички книжа за бившия манастир Амбрюне, и ще разберете, че под параклиса има подземие.

— Но как е разбрал Люпен? — обади се следователят.

— Много просто. Когато е започнал да работи над кражбата в параклиса.

Граф Дьо Жевър се върна с ключа от параклиса. Отвори вратата. Тримата влязоха. След кратък преглед Ботрьоле заяви:

— Плочите на пода не са пипани. Обаче не е трудно да се забележи, че олтарът не е истинският. Стълбите, които водят към подземията на черквите, винаги започват пред олтара и минават под него.

— И оттук вие заключавате?…

— Заключавам, че Люпен е намерил подземието, когато е работил за обира на олтара.

Донесоха търнокоп и Изидор заработи с него в олтара. Разхвърчаха се парчета гипс. Изведнъж търнокопът, който досега не срещаше сериозна съпротива, удари в нещо твърдо и потъна. Младежът се наведе. Струя пресен въздух го лъхна в лицето. Запали клечка кибрит и освети отвора.

— Стълбата започва по-напред, почти под плочите на входа. В дъното забелязвам последните стъпала.

— Дълбоко ли е?

— Три или четири метра… Стъпалата са много високи… Едно от тях липсва.