Кухата игла

Люпен раздразнено вдигна рамене, сякаш се измори от тази криза на разчувстваност. На прага на стаята се спря, помисли и се върна бавно. Наведе се над Изидор и без да го докосне, произнесе с глас, в който нямаше нито омраза, нито състрадание, унизително за победения:

— Не плачи, дете! Това са удари, които човек трябва да очаква, когато се хвърля в борбата със затворени очи като теб. Тежки изпитания ни дебнат на всяка стъпка. Такава е съдбата на всички, които се борят. Трябва смело да ги понасяме.

И после продължи по-меко:

— Както виждаш, ти имаш право, ние не сме врагове. Аз отдавна го зная… Още от първия момент почувствах към теб, към твоята рядка интелигентност неволна симпатия… възхищение.

Ето защо искам да ти кажа… Не се отпускай… Неприятно ми е да те смазвам… Но трябва да ти кажа: откажи се от мисълта да се бориш с мен! Не го казвам от тщеславие, нито пък защото те презирам… но виждаш ли… борбата е много неравна… Ти не знаеш… и никой не знае всички средства за борба, с които разполагам… Например тайната на Кухата игла, която ти напразно се мъчиш да разгадаеш. Допусни за миг, че това е грамадно, несметно съкровище… или невидимо, фантастично скривалище… или и двете заедно… Помисли за свръхчовешкото могъщество, което мога да извлека оттам! Ти все пак не знаеш всички източници, с които разполагам… всичко, което моята воля и моето въображение ми позволяват да предприема и да постигна. Помисли, целият ми живот е насочен към една цел. Работил съм като каторжник, за да стана това, което съм, да постигна характера, който исках да създам, който успях да създам. Така че можеш ли да направиш нещо срещу мен? В момента, когато предположиш, че си постигнал победа, тя ще ти се изплъзне… Винаги ще изниква някоя дреболия, за която няма да си се сетил, някоя нищожна песъчинка, която без твое знание, но по моя воля ще падне навреме в набелязаното от мен място и ще спре бавния ход на всичките ти пресмятания и изчисления… Моля ти се, откажи се… Ще бъда принуден да ти причиня зло, а това ми е крайно неприятно…

И като сложи ръка на челото му, продължи:

— За втори път те моля, откажи се. Ще ти причиня зло. Откъде знаеш, че капанът, в който неизбежно ще паднеш, не е вече пред теб?

Изидор вдигна лице. Вече не плачеше. Дали бе чул думите на Люпен? Ако се съди по разсеяния израз на лицето му, едва ли. Две-три минути седя мълчаливо, сякаш проучваше всички благоприятни и неблагоприятни обстоятелства.

Най-после произнесе:

— Заклевате ли се, че баща ми ще бъде свободен, ако променя смисъла на статията, ако потвърдя слуховете за смъртта ви и се задължа никога да не опровергавам лъжливите слухове?

— Заклевам се. Моите хора са завели баща ви в друг град. Ако статията в „Гран журнал“ излезе така, както искам, утре сутринта в седем часа ще им телефонирам да освободят баща ви.

— Добре, подчинявам се на условията ви.

Изидор бързо стана, сякаш намираше безполезно да продължава разговора след поражението. Взе си шапката, кимна и излезе.

Люпен го изгледа, когато си отиваше, чу шума от затварящата се врата и прошепна:

— Бедното дете…

На другия ден в осем часа сутринта изпратих слугата да купи „Гран журнал“. Донесе го късно, защото бил разпродаден от повечето будки.

С трескаво нетърпение разгърнах вестника. На видно място стоеше статията на Ботрьоле. Поднасям я във вида, в който после я публикуваха вестниците в цял свят: