Кухата игла

— Боже мой — засмя се Люпен, — всеки постъпва така, както му се струва най-добре, и може да използва средствата, които има на разположение. Знаех, че собственият ви живот не ви е мил, защото не се поддадохте на заплахите на Бреду. Оставаше баща ви… Баща ви, когото много обичате… от което се възползвах.

— И ето, аз съм тук — потвърди Ботрьоле.

Поканих ги да седнат. Те седнаха и Люпен заговори с ироничния тон, който обичаше:

— Във всеки случай, господин Ботрьоле, ако не приемете благодарностите ми, ще приемете поне извиненията ми.

— Извинения? За какво?

— За грубостта на Бреду.

— Вярно, че това ме изненада. Не беше в стила на Арсен Люпен. Удар с нож…

— Аз нямам пръст в нараняването ви. Бреду е новак. Приятелите ми решили, че ще бъде полезно да привлекат на наша страна секретаря на следователя, който води следствието.

— Вашите приятели не са сгрешили.

— Вярно. Бреду ни направи голяма услуга, но в усърдието си, присъщо на всеки новак, отиде много далеч. Наруши плановете ми, като по своя инициатива ви рани.

— О, това е дребна работа!

— Напротив, аз строго го мъмрих. Но трябва да кажа за негово оправдание, че е бил изненадан от бързината на вашето изследване. Ако ни бяхте оставили няколко часа на разположение, щяхте да избегнете това нараняване.

— И сигурно бих имал голямата чест да споделя участта на Ганимар и Шерлок Холмс?

— Точно така — весело се засмя Люпен. — И аз нямаше да преживея угризенията на съвестта, които вашето нараняване ми причини. Ето дори сега вашата бледност ме измъчва.

— Вие ми се доверихте без никакви условия, защото можеше лесно да доведа приятелите на Ганимар… Това доверие ме впечатли!

Сериозно ли говореше той? Борбата между двамата противници започваше по начин, който не можех да разбера. Спокойният Ботрьоле представлявате пълна противоположност на Люпен. Да, пред момъка с розови бузи Люпен губеше свойствената си самоувереност. Колебаеше се, не преминаваше в открито настъпление и губеше време в безполезни фрази. Сякаш нещо му липсваше. Сякаш нещо търсеше, чакаше. Какво? Каква помощ?

Пак се позвъни. Той скочи и отиде да отвори. Върна се с писмо в ръка.

— Може ли, господа? — запита той.

Отвори телеграмата. Прочете я и веднага се преобрази. Изправи се. Очите му заблестяха. Превърна се в самоуверения атлет, господар на положението и хората.

Хвърли телеграмата на масата, удари с юмрук:

— А сега, господин Ботрьоле, да поговорим сериозно!

Младежът се приготви да го слуша. Люпен заговори сдържано, сухо и решително:

— Нека хвърлим маските и се отърсим от лицемерието! Ние сме врагове, които отлично знаят какво представляват, и следователно трябва да преговаряме като врагове.

— Да преговаряме? — изненада се Ботрьоле.

— Да, да преговаряме. Не казах тази дума случайно и пак я повтарям, каквото и да ми струва. А ми струва много. За пръв път я употребявам пред противник, но веднага заявявам, че я употребявам и за последен път. Възползвайте се. Оттук ще изляза само с определено обещание от ваша страна. В противен случай — война!

Ботрьоле все повече се учудваше.

— Не очаквах… Вие говорите много забавно. Мислех ви за съвсем друг човек… Защо се ядосвате? Защо заплашвате? Неприятели ли сме, щом обстоятелствата са ни изправили един срещу друг? Неприятели… Защо?

Люпен се смути, наведе се към младежа:

— Слушайте, моето момче, тук не става въпрос да смекчаваме думите си, а за един факт, който не подлежи на съмнение. Ето го: от десет години насам не съм срещал такъв силен противник като вас. С Ганимар и с Шерлок Холмс си играех като с деца. С вас се виждам принуден да се отбранявам, нещо повече — да отстъпвам. Да, сега ние двамата много добре знаем, че аз трябва да се призная за победен. Изидор Ботрьоле има надмощие над Арсен Люпен. Моите планове са разбити. Вие напълно осветлихте всичко, което исках да остане в сянка. Пречите ми, заставате на пътя ми. Добре, дотегна ми… Бреду ви предупреди. Аз ви повтарям, като настоявам да помислите. Дотегна ми вече!

Ботрьоле вдигна рамене.

— Но какво искате най-после?

— Мир! Нека всеки от нас върви по пътя си и не пречи на другия.

— Значи на вас да не се пречи да обирате хората, а аз да се отдам на учебните си занятия, така ли?

— На учебните си занятия… на всичко, което обичате… това не ме интересува… Но трябва да ме оставите на мира… Искам мир.

— С какво го нарушавам?

Люпен грубо го улови за ръката.

— Вие много добре знаете! Не се преструвайте! Днес знаете една тайна, която има голямо значение за мен. Имахте право да отгатнете тази тайна, но нямате никакво право да я разгласявате.

— Сигурен ли сте, че я зная?

— Да, знаете я, сигурен съм в това. Ден след ден, час след час следих движението на мисълта ви. В момента, когато Бреду ви удари, вие се сетихте за всичко и искахте да го кажете. После страхът за баща ви отложи за известно време разкритията. Но сега сте ги обещали на пресата, статията е готова. След час ще бъде набрана. Утре ще излезе от печат.

— Това е вярно.

Люпен стана, махна с ръка и извика:

— Няма да излезе!

— Ще излезе! — скочи Ботрьоле.