Кухата игла

* * *

Тук статията свършваше. Но от пасажа за замъка на Иглата Ботрьоле вече не четеше на глас. Разбрал поражението си, смазан под товара на претърпяното унижение, той изпусна вестника и се строполи на стола, заровил лице в ръцете си.

Задъхана и разтърсена от вълнение пред тази невероятна история, тълпата се приближаваше малко по малко и се притискаше около него.

С тръпно безпокойство се очакваха думите, с които той щеше да отговори, възраженията, които щеше да направи.

Но той не се помръдна.

С внимателно движение Далмер повдигна главата му.

Изидор Ботрьоле плачете.

Глава седма

ТРАКТАТ ВЪРХУ ИГЛАТА

Часът бе четири сутринта. Изидор не се бе прибрал в лицея. Нямаше да се прибере преди края на безмилостната борба, обявена на Люпен. Закле се това, когато приятелите му го съпровождаха до колата.

Безумна клетва! Безмилостна война! Какво можеше да направи той, невъоръжено и самотно момче, срещу този феномен на енергия и мощ? Откъде да го нападне? Той е непревземаем. Къде да го нарани? Той е неуязвим. Как да го залови? Той е неуловим.

Четири часът сутринта… Изидор се намираше при един от своите другари от лицея Жансон. Изправен пред камината, опрял лакти в мрамора, с юмрук под брадата, наблюдаваше образа си в огледалото.

Не искаше вече да плаче, нито да се мята в леглото, нито да се отчайва, както бе правил досега. Искаше да помисли и реши.

Очите му не изпускаха очите в огледалото, сякаш той се надяваше да удвои силата на мисълта, като съзерцава образа си, сякаш се надяваше да намери в дъното на съществото си разрешението. Така стоя до шест часа. И постепенно, освободен от всички дреболии, които го усложняваха и затъмняваха, въпросът се изясни в ума му като математическо уравнение. Да, той се бе излъгал. Да, неговото тълкуване на документа не бе вярно. Думата „игла“ не се отнасяте до замъка на брега на Крьоз. А също така думата „госпожици“ не можеше да се приложи за Раймонд дьо Сен Веран и братовчедката й, понеже текстът на документа съществуваше от векове.

Значи всичко трябвате да се поправи? Но как?

Имаше само една солидна база за документиране: книгата, публикувана по време на Людовик XIV. Но от стоте напечатани екземпляра от онзи, който сигурно е бил у Желязната маска, само два са оцелели от пламъците. Единият е бил откраднат от гвардейския капитан и изгубен. Другият е бил запазен от Людовик XIV, предаден на Людовик XV и изгорен от Людовик XVI. Но оставаше един препис от важната страница — онази, която съдържаше решението на задачата или поне криптографското решение, предадено на Мария-Антоанета и пъхнато от нея под корицата на нейния часослов.

Какво бе станало с този препис? Дали бе същият, с който разполагаше Ботрьоле и Люпен му го бе отнел чрез Бреду? Или той все още се намираше в часослова на Мария-Антоанета?

Така се стигаше до въпроса: „Какво е станало с часослова на кралицата?“

След като си почина известно време, Ботрьоле разпита бащата на свой приятел, прочут колекционер, когото често викаха като експерт и до когото музеите се допитваха как да подредят каталозите си.

— Часословът на Мария-Антоанета ли? Той е бил завещан от кралицата на камериерката й с тайното поръчение да го предаде на граф Дьо Ферсен. Благоговейно пазен в семейството на графа, той се намира от пет години насам в една витрина в музея Карнавале.

— И този музей ще бъде отворен…

— След пет минути.

Точно в момента, когато се отваряше вратата на музея, Изидор скочи от колата със своя приятел.

— Вижте, идва господин Ботрьоле!

Десетина гласа го поздравиха. За голямо свое учудване той позна цялата група репортери, които следяха „аферата на Кухата игла“. Единият от тях извика:

— Колко забавно! Ние всички сме имали по една идея. Внимавайте, нищо чудно между нас да се намира и Арсен Люпен.

Влязоха заедно. Директорът, предизвестен веднага, се постави на тяхно разположение. Заведе ги пред витрината и посочи едно окаяно томче без никаква украса, в което нямаше нищо кралско. Все пак изпитаха известно вълнение при вида на книгата, която кралицата е докосвала в такива трагични дни и е гледала със зачервени от сълзи очи… Не смееха да я вземат и разгърнат, сякаш щяха да извършат светотатство…

— Господин Ботрьоле, това е една задача, която трябва да изпълним.

Той взе книгата с неспокойно движение. Описанието, което авторът на брошурата даваше, беше вярно. Първо, обвивка от изцапан, потъмнял пергамент, изтъркан тук-там, а отдолу — истинската подвързия от корава кожа.

С какъв трепет Ботрьоле търсеше скритото джобче! Дали нямаше да излезе басня? Или щеше да намери бележката, написана от Людовик XVI и завещана от кралицата на ревностния й приятел?

Откъм лицевата страна на книгата нямаше скривалище.

— Нищо — пошепна той.

— Нищо — отвърнаха му като ехо.

Но откъм гърба, като понатисна книгата, видя веднага, че пергаментът се отлепва от подвързията. Пъхна пръсти… Нещо… да… той усети нещо… едно листче…

— О! — победоносно каза. — Ето… възможно ли е!?

— Бързо! — извикаха всички. — Какво чакате?

Той измъкна лист, сгънат на две.