Кухата игла

— Четете! Има нещо написано с червено мастило… Сякаш е кръв… изсъхнала кръв… защо не четете?

Той зачете:

— „На Вас, Ферсен. За сина ми, 16 октомври 1793 г. Мария-Антоанета.“

Внезапно Ботрьоле нададе вик от смайване. Под подписа на кралицата имаше с черно мастило две думи, подчертани със закривена черта… две думи: „Арсен Люпен“.

Един след друг грабваха листа и всеки веднага надавате същия вик:

— Мария-Антоанета… Арсен Люпен!

Изпаднаха в дълбоко мълчание. Този двоен подпис, тези съединени имена, открити на дъното на часослова — реликва, в която от един век спеше отчаяният зов на бедната кралица, страшната дата 16 октомври 1793 г., денят, когато бе паднала кралската глава — във всичко това имаше някаква историческа трагедия.

— Арсен Люпен! — прошепна някой. — Колко страшно е едно дяволско име да се намира вписано в свещена книга!

— Арсен Люпен! — повтори Ботрьоле. — Приятелят на кралицата не е успял да разбере отчаяния зов на осъдената. Той е живял със спомена, изпратен от любимата, а не се е сетил да прерови книгата. А Люпен се е сетил и е взел посланието.

— Какво е взел?

— Много ясно — документа! Документа, написан от Людовик XVI. Аз го притежавах. Сега разбирам защо Люпен не е искал да го остави у мен… И възложи на Бреду…

— И сега? Какво ще правите?

— Документът и текстът са автентични. Понеже видях следите от червените печати; понеже самата Мария-Антоанета и писаното от нея ме уверяват, че брошурата, възпроизведена от господин Масибан, е автентична; понеже наистина съществува историческа загадка около Кухата игла — аз съм сигурен, че ще успея.

— Какво? Дали документът е автентичен или не, ако вие не го дешифрирате, няма да послужи за нищо, защото Людовик XVI е унищожил книгата, която го е обяснявала.

— Да, но другият екземпляр, измъкнат от гвардейския капитан от огъня, не е унищожен.

— Откъде знаете?

— Докажете противното.

Ботрьоле млъкна, а след това бавно, със затворени очи, сякаш се мъчеше да определи точно и да резюмира мисълта си, изрече:

— Притежателят на тайната, гвардейският капитан, най-напред разкрива части от нея в дневника, намерен от правнука му. После настъпва мълчание. Той не разкрива загадката. Защо? Защото изкушението да използва тайната постепенно го обсебва и той отстъпва пред него. Доказателство? Убийството му. Доказателство? Великолепното скъпоценно украшение, намерено у него, което сигурно е взел от кралското съкровище, чието незнайно скривалище представлява тайната на Кухата игла. Люпен не е лъгал…

— И какво е вашето заключение?

— Моето заключение е, че около тази история трябвате да се пише колкото може повече из вестниците, за да се знае, че търсим книга под заглавие „Трактат за Иглата“. Може да я изровят в някоя провинциална библиотека.

Веднага се написа съобщението и Ботрьоле започна да действа, без да очаква, че то може да даде резултат.

Попадна на първите следи: убийството бе станало в околностите на Гайон. Още същия ден той пристигна там. Разбира се, не се надяваше да възстанови престъпление, извършено преди двеста години. Но все пак има престъпления, които остават в спомените, в паметта на областта, където са извършени.

Прерови, претърси регистрите на затвора, някогашните съдилища и енории. Нищо не се споменаваше за убийството на гвардейския капитан през XVII век.

Не се отчая и продължи издирванията в Париж, където може би се е водило следствието. Усилията му не доведоха до нищо.

Мисълта за други следи го тласна в нова посока. Не можеше ли да се издири името на капитана, чийто внук бе емигрирал, а правнукът му бе служил в армията на републиката и бе изпратен в Тампъл по време на задържането на кралското семейство?!

Въоръжен с търпение, най-после състави списък, в който между две имена имаше почти пълна прилика: на господин Дьо Ларбейри от времето на Людовик XIV и гражданина Ларбри от времето на терора.

Това беше важен момент. Той публикува съобщение във вестниците, като молеше за сведения за Ларбейри или за потомците му.

Отговори му господин Масибан, въпросният член на института: