Кухата игла

„Господине,

Посочвам Ви следния пасаж от Волтер, който вземам от ръкописа му «Векът на Людовик XIV» (Глава XXV. Особености и анекдоти от царуването). Въпросният пасаж: е много съкратен в различните издания.

«Чух, че разправяли на покойния господин Дьо Комартен, интендант на финансите и приятел на министър Шамияр, че кралят заминал внезапно с каляската си при новината: господин Дьо Ларбейри е убит и са ограбени великолепни скъпоценности. Той изглеждал много развълнуван и повтарял: „Всичко е загубено… всичко е загубено…“ Следващата година синът на Ларбейри и дъщеря му, която била омъжена за маркиз Дьо Велин, са прогонени в именията им в Прованс и Бретан. Без съмнение, тук се крие нещо.»

Няма съмнение, ще прибавя аз. Господин Шамияр според Волтер се оказал първият министър, който знаел за тайната на Желязната маска.

Вие виждате, господине, че пасажът може да се използва. Нима не може да се допусне, че една част от книжата, оставени от Ларбейри, са отишли у дъщеря му и между тях се намира прословутият екземпляр, измъкнат от огъня?

В околностите на Рен живее барон Дьо Велин. Дали той не е потомък на маркиз Дьо Велин? Вчера писах на този барон и запитах дали не притежава едно старо книжле, в чието заглавие се споменава думата Игла. Чакам отговора му.

С удоволствие ще говоря за всички тези неща с Вас. Ако обичате, елате. Приемете, господине, и прочие…

Разбира се, аз не съобщавам на вестниците за тези дребни открития. Сега, когато се приближавам до целта, тайната трябва да се пази.“

Следобед Ботрьоле потърси Масибан, но той заминал неочаквано. Оставил му следната бележка:

„Получих телеграма, която дава надежди. Заминавам и ще преспя в Рен. Вие може да вземете нощния влак и без да спирате в Рен, да продължите до малката гара Велин. Ще се намерим в замъка на четири километра от там.“

Ботрьоле хареса предложението. Вечерта взе експреса за Бретан и в шест часа слезе на гара Велин. Позвъни на вратата на замъка.

— Какво обича господинът? — появи се слуга на прага.

— Търся барон Дьо Велин. Подаде визитната си картичка.

— Господин баронът още не е станал, но ако обичате, почакайте.

— Не ме ли е търсил вече един господин с бяла брада, малко прегърбен?

— Да, господинът пристигна преди десет минути, поканих го в чакалнята.

Баронът ги прие много любезно и с охота за разговор, каквато често изпитват самотните хора. Обясниха му делта на посещението си.

— Да, зная, вие ми писахте, господин Масибан. Става дума за книга, в която се говори за Иглата и която е останала от прадедите ми?

— Да.

— Дъщеря ми я намери преди два часа.

Посочи златните букви, гравирани върху кожената подвързия: „Тайната на Кухата игла“.

— Сигурен ли сте, че това е книгата?

— Ето първата страница… Какво има на първата страница?

— Ето: „Цялата истина, казана за пръв път. Сто екземпляра, напечатани от мен за съда.“ Така, така — прошепна Масибан с променен глас, — това е екземплярът, измъкнат от огъня! Това е книгата, която Людовик XIV е осъдил и хвърлил в огъня!

Започнаха да я прелистват.