Кухата игла

Изведнъж Ботрьоле спря. Документът! На една страница той видя петте реда тайнствени точки и числа. С един поглед разбра — текстът е същият като онзи, който е изучавал вече неведнъж. Същото разположение на знаците… същите интервали, които позволяваха да се отдели думата „госпожици“ и да се определят поотделно двете думи: „Кухата игла“. От книгата липсваха две страници.

— Откъснати са! Ето откъде!…

Ботрьоле трепереше от гняв и разочарование. Масибан се наведе:

— Вярно… Следите изглеждат съвсем пресни. Листът не е отрязан, а откъснат… изтръгнат със сила…

— Но кой е направил това? — изпъшка Изидор. — Някой слуга?

И се обърна към барона:

— Вие не подозирате ли някого, господине?

— Може да попитаме дъщеря ми.

— Да… да, така…

Господин Дьо Велин позвъни па камериера. След няколко минути влезе госпожа Дьо Вилмон, млада жена с измъчено и примирено лице. Ботрьоле веднага я запита:

— Госпожо, вие ли намерихте тази книга в библиотеката? Прочетохте ли я?

— Да, снощи.

— Когато я четохте, липсваха ли тези две страници?

— О, не, не — отговори тя твърде учудена, — не липсваше никаква страница.

— Все пак са откъснати…

— Но книгата не е напускала стаята ми тази нощ.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин, когато съобщиха за идването на господин Масибан, аз я донесох тука.

— И после?

— После… не знам… освен ако… но не…

— Какво?

— Тази сутрин… Жорж… синът ми… Жорж си игра с книгата…

Тя бързо излезе, придружена от Ботрьоле, Масибан и барона. Детето го нямаше в стаята. Търсиха го навсякъде. Най-после го намериха да играе зад замъка. Но и тримата изглеждаха така развълнувани, че то започна да пищи.

Всички тичаха насам-нататък. Разпитваха слугите. Настъпи неописуема суматоха.

И на Ботрьоле се стори, че истината пак му се изплъзва, както водата изтича между пръстите. Направи усилие да се овладее, улови под ръка госпожа Вилмон и последван от барона и Дьо Масибан, я отведе в салона.

— Две страници от книгата са откъснати… но вие сте ги чели, нали, госпожо?

— Разбира се. Четох ги с голямо любопитство. Тези две страници особено ме поразиха с интересните си разкрития.

— Тези разкрития имат изключителна важност. Кажете, моля ви се, Кухата игла…

— О! Това е много просто: Кухата игла ще рече…

В този момент влезе слугата.

— Писмо за госпожата…

— Така ли… но нали раздавачът мина…

— Донесе го едно момче.

Госпожа Вилмон отвори писмото, прочете го, протегна ръка към сърцето, готова да падне, неочаквано посиня и се вцепени.

Писмото падна на пода. Изидор го вдигна и дори без да попита, го прочете:

„Мълчете… иначе синът Ви не ще се събуди…“

— Синът ми… синът ми… — заеквате тя, съвсем отпаднала.

Ботрьоле я успокои.

— Това е лоша шега… кой би имал интерес?

— Освен ако не е Арсен Люпен — обади се Масибан.

— Моля ви, госпожо, съвземете се… няма никаква опасност… Вратата се отвори отново. Влезе слугинята. Изглеждаше развълнувана.

— Господин Жорж… господин Жорж.

Изведнъж всички сили на майката се възвърнаха. Тя се спусна по стълбите, премина през вестибюла и хукна към терасата. Там, в един фотьойл, малкият Жорж лежете неподвижен.

— Той заспа внезапно, госпожо — обясни слугинята. — Исках да го отнеса в стаята му. Но той вече спеше и ръцете му… ръцете му бяха студени.

— Студени! — пошепна майката. — Да, студени са… Боже мой, Боже мой… дано се събуди!

Ботрьоле пъхна ръката си в джоба на панталона, стисна дръжката на револвера, измъкна го и стреля срещу Масибан.

Масибан, който следеше движенията на младия човек, избегна куршума. Изидор се спусна към него и викна на слугите:

— Дръжте го… това е Люпен!…

Двамата паднаха върху един от плетените столове. След седем-осем секунди Масибан стана и остави Изидор зашеметен и без револвер.

— Добре… отлично… не мърдай… Не можа да ме познаеш лесно…

Изправи се, стъпи самоуверено на крака, ухили се на тримата смаяни слуги и учудения барон.

— Изидор, ти направи глупост… Ако не им беше казал, че съм Люпен, те щяха да се хвърлят отгоре ми. И, дявол да го вземе, с такива смелчаци щях да видя доста зор! Един срещу четирима!

Приближи се към тях.

— Е, деца, кротко… няма да ви направя нищо лошо… Кротко… ето, вземете бучка захар… А ти трябва да ми върнеш стофранковата банкнота. Да, да, познах те, нали на теб дадох преди малко да занесеш писмото на господарката си… Предател!

Той взе синята банкнота, която слугата му върна, и я скъса.

— Парите на предателството… парят пръстите ми! Свали шапка и се поклони ниско пред госпожа Вилмон.

— Извинявайте, госпожо! Животът ме кара да правя жестокости, от които после се червя. Бъдете спокойна за сина си: аз го боднах слабо, съвсем слабо по ръката, когато го разпитвахте. След един час всичко ще му мине. Още веднъж извинявайте. Но аз се нуждая от вашето мълчание.

Кимна отново, благодари на господин Дьо Велин за гостоприемството, взе бастуна си, запали цигара, почерпи и барона, извика с покровителствен тон на Изидор:

— Сбогом, бебе! — и си тръгна спокойно, като пускаше дим от цигарата в носа на слугите…

Глава осма

ОТ ЦЕЗАР ДО ЛЮПЕН