Лицето

Ежедневно Корки развличаше Далтън с истории за поредните унижения, изнасилвания и мъчения, на които бе подложил прелестната Рейчъл и крехката Емили. Разказите му бяха пълни с подробности, невероятно груби и цинични.

Богатството на порнографското му въображение учудваше и радваше Корки, но той беше още по-учуден, че Далтън така лесно приемаше разказите му за истина и се гърчеше от мъка и отчаяние, докато го слушаше. Ако трябваше да се занимава с трима пленници в допълнение към ежедневните си задачи, ако беше извършил дори само частица от зверствата, на които твърдеше, че се е насладил, той би измършавял и загубил сили почти до степента, до която бе стигнал гладуващият мъж в леглото.

Майката на Корки, икономистката и злобната университетска интригантка, би се удивила, ако научеше, че синът й се бе превърнал в по-голям източник на ужас за един от колегите си, отколкото тя бе мечтала да стане за някой от своите. Тя не би била способна да измисли и осъществи такъв сложен и хитър план като този, с който той бе видял сметката на Максуел Далтън.

Майка му се бе ръководила от завист и омраза. Корки не изпитваше нито завист, нито омраза и се ръководеше от мечтата за по-добър свят, който да бъде постигнат чрез анархията. Тя искаше да унищожи шепа врагове, той искаше да унищожи всичко.

Успехът често идва при тези, чийто кръгозор е по-голям.

Сега, в края на един необикновено успешен ден, Корки седеше на високия стол, гледаше измършавелия професор и отпиваше по малко от мартинито си в продължение може би на десет минути, без да продума, подсилвайки напрежението от очакването. Дори по време на трескавата си дейност под дъжда той бе успял да съчини една фантастично брутална история, която най-сетне би могла да пречупи разсъдъка на Далтън като солета.

Корки възнамеряваше да му съобщи, че е убил жена му Рейчъл. Като се има предвид крайното изтощение на Далтън, възможно бе тази лъжа, ако се разкажеше добре, да му причини смъртоносен сърдечен удар.

Ако професорът преживееше тази ужасна новина, на сутринта той щеше да бъде уведомен, че и дъщеря му е убита. Възможно бе вторият шок да го довърши.

Така или иначе, Корки бе готов да приключи с Максуел Далтън. Беше вече изцедил цялото забавление от тази ситуация. Време бе да продължи напред.

Освен това много скоро тази стая щеше да му потрябва за Елфрик Манхайм.

Глава 46

Нощта на повърхността на луната с кратерите и студа й не би могла да бъде по-самотна от тази нощ в имението на Манхайм.

Единствените звуци в голямата къща бяха от стъпките на Фрик, дишането му и лекото изскърцване на пантите, когато отваряше вратите.

Навън променливият вятър ту се зъбеше, ту се жалваше — караше се с дърветата, виеше печално по стрехите, блъскаше немилостиво по стените, стенеше сякаш в тъжен протест, че не го допускат вътре. Дъждът барабанеше сърдито по прозорците, но после се стичаше като безмълвни сълзи по стъклата.

За известно време Фрик бе убеден, че ще е по-безопасно за него да се движи, отколкото да остане където и да е, че ако спре, около него веднага ще започнат да се трупат невидими сили. Освен това, когато стоеше прав и се движеше, той винаги можеше да се затича и да избяга по-лесно.

Баща му смяташе, че когато едно дете навърши шест години, не бива да му се налага час за лягане, а трябва да се остави да разбере какво диктува личният му биологичен часовник. Поради това вече от години Фрик си лягаше, когато пожелаеше — понякога в девет часа, понякога след полунощ.

Не след дълго ходенето без почивка и светването на лампите по пътя му го накараха да почувства умора. Той бе смятал, че възможността всеки момент Молох, богът, ядящ деца, да излезе от някое огледало ще го държи буден до края на живота му или поне докато навърши осемнайсет години, когато нямаше вече да се брои за дете. Страхът обаче се оказа не по-малко изтощителен от тежкия труд.

Опасявайки се, че ако се стовари на някое канапе или кресло и заспи на него, ще бъде по-уязвим, той се запита дали да не се върне в западното крило на партера и да се свие на кълбо пред апартамента на господин Труман. Ако обаче господин Труман или госпожа и господин Макбий го видеха, че спи там, щяха да го помислят за страхлив сополанко, позор за името Манхайм.

Той реши, че библиотеката е най-сигурното убежище. Винаги се чувстваше добре сред книгите. И макар че библиотеката се намираше на втория етаж, който беше също толкова безлюден като третия, в нея нямаше огледала.

Посрещна го елхата с ангелите.

Той се дръпна ужасен от крилатата тълпа.

После осъзна, че на това дърво няма нито една лъскава играчка, от която зло от друго измерение може да премине в този свят или да го наблюдава от отвъдното.

Поклащащите се ангели сякаш дори обещаваха, че това място му предлага защита, истинско убежище.