Лицето

Амулет със зла магия, компрес с отровно биле, предназначено да измъкне безсмъртната душа от всеки, който я има, вуду кукла, връзка с обекта за черна магия, сатанинска щуротия или каквото и да било друго странно или кошмарно чудо, което човек би могъл да очаква да получи от един обитател на огледала, биха били по-малко изненадващи и озадачаващи от тази смачкана снимка. Той нямаше ни най-малка представа коя е тази жена, какво би трябвало да предвещава нейната снимка, как би могъл да установи нейната самоличност или какво би могъл да спечели или загуби, като научи името й.

Страхът му леко намаля от успокояващия ефект на лицето на жената от снимката, но когато вдигна очи от нея към елхата, ужасът отново го обзе. Нещо в елхата се размърда. Не се движеше от клон на клон, нито под прикритието на зелените сенки между клоните. Нещо се случваше в украшенията. Всяко сребърно звънче, всяка сребърна тръба, всяка сребърна висулка бяха като триизмерно огледало. Едно безформено, призрачно отражение се носеше по тези лъскави повърхности напред-назад и нагоре-надолу по дървото.

Само нещо, което летеше в кръг из фоайето, като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от дървото, би могло да създаде такова отражение. Ала той не виждаше нищо във въздуха — нито огромна птица, нито прилеп, чиито крила имаха размерите на знамена, нито коледен ангел, нито Молох, така че, изглежда, кръжащата сянка се плъзгаше вътре в украшенията и се надигаше като вълна по едната страна на елхата и се спускаше по другата.

Макар и не толкова лъскави като сребърните, червените украшения бяха също като огледала. Същата сянка се движеше на талази и по техните издутини с формата на захаросани ябълки и по рубинените им плоскости, напомняйки на пулсиращо кръвотечение.

Фрик се досети, че това, което го следеше сега — ако изобщо нещо го следеше, — бе същото от винарската изба.

Целият настръхна от ужас.

В един от фентъзи романите, които обичаше, Фрик бе прочел, че призраците могат да се появят по своя воля, но не могат да задържат за дълго материализираната си форма, ако човек не се съсредоточи върху тях, че удивлението и страхът на живите им дават сила и издръжливост.

Бе прочел, че вампирите не могат да влязат в дома ти, ако някой отвътре не ги покани да прекрачат прага.

Бе прочел, че зла същност може да се освободи от оковите на ада и да проникне в човек от този свят през поставката на дъска за викане на духове не ако просто задаваш въпроси на мъртвите, а само ако си достатъчно невнимателен да изтървеш нещо като „ела при нас“ или „присъедини се към нас“.

Бе прочел цяла камара глупости, повечето от които навярно бяха съчинени от тъпи писатели, които се опитваха да забогатеят, като продадат тъпите си сценарии на тъпите продуценти.

Въпреки всичко Фрик бе завладян от убеждението, че ако не извърне погледа си от елхата, привидението в стъклените украшения щеше да започне да се движи все по-бързо и по-бързо и да набира все повече мощ с всяка изминала секунда, докато, подобно на серия от гранати, украшенията щяха да избухнат едновременно и да го набучат с десетки хиляди парченца, при което всяко от остриетата щеше да вкара в тялото му частица от тази пулсираща сянка, която щеше да се всели в кръвта му и да му стане господар.

Той изтича покрай елхата и излезе от кръглото фоайе при парадния вход.

Фрик натисна ключа за осветлението в северния коридор и заскърца с гумените подметки на маратонките си по излъсканите варовикови плочи на пода. Той тичаше с все сила покрай дневната, стаята за чай, интимната трапезария, грандиозната трапезария, стаята за закуска, килера на иконома, кухнята чак до края на северното крило, като този път не поглеждаше нито назад, нито настрани.

Освен дневната, в която членовете на персонала почиваха и обядваха, и професионално оборудваното перално помещение, в партера на западното крило се помещаваха и стаите и апартаментите на живеещите в имението служители.

Прислужничките, госпожа Санчес и госпожа Норбърт, щяха да отсъстват до сутринта на двайсет и четвърти. Той и без това не би отишъл при тях. Не че бяха лоши, но едната постоянно се кикотеше, а другата разправяше истории за родната си Северна Дакота, която изглеждаше на Фрик по-безинтересна и островната република Тувалу с вълнуващия й износ от кокосови орехи.

Госпожа и господин Макбий бяха работили много дълго и усилено днес. Вероятно вече спяха и Фрик не искаше да ги безпокои.

Той стигна до вратата на господин Труман, който съвсем наскоро го бе поканил да го търси за помощ по всяко време на деня и нощта и към когото той бе решил да се обърне още от момента, когато побягна от тавана. Но ето че Фрик изведнъж се разколеба. Мъж излиза от огледалото, лети между гредите на тавана, някакъв дух обитава украшенията на елхата, наблюдава го и може да избухне — Фрик не можеше да си представи как някой би повярвал на такава фантастична безсмислица, особено пък бивш полицай, наслушал се на безброй измислици на лъжливи престъпници и откачени отрепки.