Лицето

Освен това някогашният му мощен глас бе станал по-слаб и от гласа на болен от туберкулоза пред умиране и бе придружен със странно стържене и хриптене, което наподобяваше на пясък, хвърлян от вятъра по древните скали, и на шепнещото прищракване на щуращи се божествени скарабеи. Смрадливецът бе започнал да се плаши от гласа си, говоренето бе станало мъчително и с всяка изминала вечер той произнасяше все по-малко и по-малко думи.

В началото, за да му попречи да вика силно, с което да предизвика любопитството на съседите, Корки му бе залепил устата с лепенка. Вече нямаше нужда от такива предпазни мерки, защото той не можеше да издава звуци, способни да предизвикат тревога.

В началото, въпреки че го упояваше с лекарства, той го беше оковал към леглото. След измършавяването и изнемощяването му веригите бяха станали излишни.

Когато Корки го нямаше, той винаги слагаше в системата му и опиати, за да го държи в послушание като допълнителна гаранция срещу малко вероятния му опит да избяга.

Но вечер той оставяше съзнанието му чисто, за да може да участва в разговорите им.

Изпълнените със страх очи на измършавелия ту се извръщаха настрани от Корки, ту се вперваха с магнетичен ужас към него. Той тръпнеше в очакване на това, което щеше да се случи.

Корки не го беше удрял никога, не беше го подлагал на физически мъчения. Нямаше и да го направи.

Той бе използвал само думи, единствено думи, за да сломи сърцето му, да разруши надеждата му, да смаже чувството му за собствено достойнство. С думи той щеше да унищожи и разсъдъка му, ако смрадливецът вече не го беше загубил.

Истинското име на смрадливеца беше Максуел Далтън. Той бе професор, работил в Катедрата по английска литература в същия университет, където Корки още се радваше на постоянно място.

Корки преподаваше литература от позициите на деконструкцията, втълпявайки на студентите, че езикът не може да опише действителността, защото думите отразяват само други думи, а не нещо реално. Той ги учеше, че независимо от това дали даден текст представлява роман или закон, всеки читател е единственият арбитър за значението му, че истината е винаги относителна, че всички морални принципи са лъжливи интерпретации на религиозни и философски трудове, които всъщност значат единствено онова, което всеки читател иска да значат. Това беше благодатно поле за разрушение и Корки много се гордееше с преподавателската си работа.

Професор Максуел Далтън бе привърженик на традиционните идеи. Той вярваше във важността на езика, значението, целта и принципите.

Вече от десетилетия съмишлениците на Корки държаха властта в Катедрата по английска литература. През последните няколко години Далтън се бе опитал да се разбунтува срещу безсмислеността.

Той бе дразнител, вредна буболечка, пречка пред възтържествуването на хаоса. Той бе почитател на творчеството на Чарлз Дикенс, Т. С. Елиът и Марк Твен. Той бе един невъобразимо отвратителен човек.

Благодарение на Ролф Рейнърд Далтън бе затворник в тази спалня вече повече от дванайсет седмици.

Когато Корки и Рейнърд се заклеха, че ще привлекат вниманието на света върху каузата си, като извършат добре планирано нападение над строго охраняваното имение на Чанинг Манхайм, те също се споразумяха да докажат предаността си към клетвата, като всеки извърши углавно престъпление от името на другия. Корки се съгласи да убие майката на Рейнърд, а в отплата актьорът трябваше да отвлече Далтън и да го достави на Корки.

Споменът за това колко лесно намерението му да удуши майка си, оставяйки минимални следи, бе прераснало в бясна атака с ръжена от камината бе накарал Корки да се сдобие с пистолет, който не би могъл да бъде проследен, за да може да изпрати Мина Рейнолд на оня свят бързо и професионално с изстрел в сърцето, та да няма много кръв.

За нещастие по онова време той не беше добър в стрелбата. Първият му изстрел не я бе уцелил в сърцето, а в ходилото.

Госпожа Рейнолд се бе развикала от болка. По причини, които и досега му бяха непонятни, вместо да продължи с пистолета, Корки бе размахал бясно една старинна лампа от мрамор с бронзова позлата, в резултат на което лампата се бе повредила много лошо.

По-късно той се бе извинил на Ролф за това, че бе намалил цената на тази прекрасна семейна реликва.

Актьорът също бе удържал на думата си и бе отвлякъл Максуел Далтън. Той бе доставил професора в безсъзнание в спалнята за гости, където Корки го чакаше със зареден с пликове за системи хладилник и с необходимите опиати, за да го държи в смирение през първите седмици, докато Далтън все още имаше физическите сили да се съпротивлява.

Оттогава той методично бе подлагал на глад колегата си, вливайки му интравенозно само толкова хранителни вещества, колкото да поддържа жизнените му функции. Вечер след вечер, а понякога и сутрин той бе подлагал Далтън на жесток психически тормоз.

На добрия професор му бе казано, че жена му Рейчъл и десетгодишната му дъщеря Емили също са отвлечени. Той мислеше, че ги държат в други стаи в същата къща.