Лицето

Естествено, тя нямаше да го изкорми и изпържи във фритюрника, защото беше нормален човек и беше добра по душа. Ала щеше да настоява за обяснение какво търси гол до кръста в кухнята, току-що измит, и с виновния вид на тъп котарак с останки от канарче по устата.

Тъй като тя бе наета от Татко призрак, Фрик би могъл да заяви, че той също й се явява нещо като работодател и не е длъжен да й дава обяснения. Ако прибегнеше до този аргумент обаче, той щеше да се намери затънал дълбоко в merde, както би отбелязал със задоволство господин Сатър. Госпожа Макбий знаеше, че е натоварена да изпълнява роля in loco parentis, и макар да не злоупотребяваше с тази си власт, тя гледаше сериозно на нея.

Ако се опиташе да измисли някакво фалшиво оправдание или да мине само с част от истината, за госпожа Макбий лъжата му щеше да бъде толкова прозрачна, колкото за него стъклото на прозореца, и тя инстинктивно щеше да разбере всичко, което се бе случило поне откакто се бе събудил в креслото. Двайсет секунди по-късно госпожа Макбий щеше да го е стиснала за ухото с палеца и показалеца на дясната си ръка и щеше да го е закарала при саксията с палмата в библиотеката и от него щяха да текат реки от пот като от някой долен скитник, докато се мъчеше да обясни защо се бе опитал да унищожи дървото с двойна струя урина.

За броени минути тя щеше да успее да измъкне от него всичко — от Молох до мъжа от огледалото и до телефонното обаждане от ада. След което връщане назад нямаше да има.

Дори госпожа Макбий с нейната невероятна способност да разграничава истината от лъжата нямаше да познае истината в този случай. Неговата история беше прекалено невероятна. Той щеше да й се види по-откачен и от безбройните перковци от развлекателната индустрия, които по време на посещенията си в Палацо Роспо бяха удивлявали госпожа Макбий с лудостта си през последните шест години.

Той не искаше госпожа Макбий да се разочарова от него или да го помисли за мръднал. Мнението й за него беше важно за Фрик.

Освен това колкото по-дълго мислеше по въпроса, толкова по-ясно му ставаше, че ако се опита да убеди когото и да било, че е в контакт с пътуващ чрез огледала ангел хранител, веднага щяха да го грабнат и да го отнесат на място, където да го подложат на групова терапия. В група от шестима психиатри с един-единствен пациент — Фрик.

Татко призрак си падаше по психиатрите почти толкова, колкото и по духовните наставници.

Ето че госпожа Макбий излезе от офиса си, затвори вратата и спря да огледа кухнята.

Фрик се сниши зад острова с фритюрниците и тигана и затаи дъх. Щеше му се да можеше също така лесно да затвори порите си, за да престане да излъчва миризма.

Главната кухня не можеше да се сравнява с лабиринта на тавана, макар че в нея се помещаваха не само шест големи хладилника, но също и две високи хладилни камери, повече фурни от най-различни видове, отколкото в някоя пекарна, три добре отделени пространства за готвене с общо двайсет газови котлона, място за планиране, място за печене, място за миене с четири мивки и четири съдомиялни машини, три острова, маси за обработка и планини от професионално оборудване с ресторантско качество.

Собственикът на частна готварска компания заедно с четирийсет от служителите му можеха да работят тук заедно с господин Сатър и персонала на имението, без да си пречат. В тази кухня те подготвяха, сипваха по чиниите и сервираха сготвена вечеря за триста души по време на парти, без да карат никого да чака. Фрик винаги наблюдаваше как го правят и всеки път това го впечатляваше.

Ако две или три обикновени личности се бяха хванали да го търсят тук, шансовете да им избяга биха били добри. Ала госпожа Макбий не беше обикновена в никакво отношение.

Затаил дъх, той имаше чувството, че я чува как души. Ала-бала-ница, локам си кръвчица.

Добре, че не беше светнал лампите в кухнята, макар че тя сигурно щеше да види, че основната мивка е мокра.

Стъпки.

Фрик едва не скочи на крака, като по този начин щеше да се издаде, което изглеждаше по-мъдро, отколкото да чака да го видят как се гуши тук като някой жалък престъпник, гол до кръста и явно не с добри намерения.

Но той осъзна, че стъпките се отдалечаваха.

Вратата на килера се затвори.

Стъпките отшумяха.

Потресен и донякъде разочарован, че госпожа Макбий също бе способна да направи грешка, Фрик задиша отново.

След време той изпълзя до вратата на коридора, открехна я и се ослуша.

В далечината се чу слабото бръмчене на сервизния асансьор — госпожа и господин Макбий слизаха към гаража. Скоро те щяха да потеглят към Санта Барбара.

Той изчака няколко минути, преди да се осмели да тръгне от кухнята към пералното помещение в съседното западно крило, където се намираше и апартаментът на семейство Макбий.

За разлика от кухнята, която беше гигантска, пералното помещение беше просто огромно.

Фрик обичаше аромата му на препарати за пране и колосване, белина, на памучен плат под гореща ютия с пара…