Лицето

— Ами такова… за апартамента ми. Неща, които ми трябват за апартамента ми. — Фрик се чувстваше страшно засрамен — беше толкова жалък, прозрачен, глупав. — Туй-онуй за пиене и закуски — добави той и му се прииска да се шамароса.

— Ще лишиш една от прислужничките от работа.

— О, не, не искам. — Затваряй си устата, затваряй си устата, затваряй си устата! — повтаряше си той, но не можа да се удържи. — Те са ми симпатични.

— Всичко наред ли е, Фрик? Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. А вие?

Оглеждайки смръщено предметите върху количката, господин Труман каза:

— Искам да си поговорим още за телефонните обаждания.

Доволен, че бе покрил ножа с кърпа, Фрик попита:

— Кои обаждания?

— Ония с пъхтенето.

— А, да, пъхтенето.

— Сигурен ли си, че не ти каза нищо?

— Пъхтеше. Само пъхтеше.

— Странното е, че нито едно от тези обаждания, за които ми разказа, не е отразено в автоматичния телефонен запис на компютъра.

Ами, естествено, сега, когато Фрик знаеше, че тези обаждания се правят от свръхестествено същество, което се придвижва по огледала, представя се като ангел хранител и използва само идеята за телефон, никак не му се виждаше странно, че обажданията не са отразени в телефонния запис на компютъра. Не се учудваше вече и защо господин Труман не беше вдигнал телефона предишната вечер, макар да беше звънил цяла вечност. Непознатият от телефона винаги знаеше къде се намира Фрик — в стаята с влакчетата, във винарската изба, в библиотеката — и като използва свръхестествените си сили и само идеята за телефон, караше линията на Фрик да звъни не из цялата къща, а само в помещението, където момчето щеше да я чуе.

На Фрик страшно му се искаше да обясни тази шантава ситуация на господин Труман и да му разкаже за странните неща, които се бяха случили предишната вечер. Но още докато събираше кураж да направи признанието си, той си помисли за шестимата психиатри и за намерението им да изкарат стотици хиляди долари, като го държат легнал удобно и му говорят колко тежко е да си единственото дете на най-голямата кинозвезда в света, докато той или експлодираше на милиони парчета, или успяваше да избяга и да се скрие накрай света.

— Не ме разбирай погрешно, Фрик. Не искам да кажа, че тези обаждания са плод на фантазията ти. Сигурен съм, че не са.

Ръцете на Фрик се бяха изпотили от стискане на дръжката на количката. Той ги избърса в панталона си и се усети, че не трябваше да го прави. Дланите на всеки гнусен престъпник на света навярно се изпотяват в присъствието на полицай.

— Сигурен съм, че не са — продължи господин Труман, — защото снощи някой ми позвъни на една от личните ми линии и това също не бе отразено в записите.

Изненадан от тази новина, Фрик престана да трие ръцете си и попита:

— Пъхтящият тип ли беше?

— Не, не беше лъхтящият. Някой друг беше.

— Кой?

— Навярно грешка.

Фрик погледна към ръцете на началника на охраната. Не можеше да каже дали дланите му са потни.

— Очевидно — продължи господин Труман — има някакъв проблем със софтуера на телефонните записи.

— Освен ако той не е призрак или нещо подобно — изтърва се Фрик.

Не беше лесно да се разгадае изразът, който премина по лицето на господин Труман.

— Призрак ли? Какво те кара да мислиш така?

Фрик беше на ръба да направи пълно признание, когато си спомни, че майка му веднъж я бяха вкарали в лудницата. Тя бе прекарала там само десет дни и не я бяха затворили заради сериозни прояви, като налитане с брадва да коли хора.

Въпреки това, ако Фрик се разприказваше за странните неща, които бяха станали напоследък, господин Труман щеше със сигурност да си спомни, че Фреди Ниландър бе лежала в клиника за временно откачили. И щеше да заключи, че той се е метнал на майка си.

И без съмнение щеше веднага да се обади на най-голямата кинозвезда в света, която в момента бе на снимки във Флорида. След което Татко призрак щеше да изпрати един специален мощен отряд от психиатри.

— Какво искаш да кажеш с този призрак, Фрик? — подкани го господин Труман.

Фрик се зае да хвърля лопата след лопата оборска тор върху зрънцето истина, която бе издал, с надеждата, че ще може да произведе една, поне донякъде убедителна лъжа от него.

— Ами нали знаете, че баща ми държи специален телефон за обаждания от призраци. Помислих си, че някой от тях може да се е обадил на грешната линия.

Господин Труман го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали наистина Фрик може да бъде такъв глупак, на какъвто се прави.

Тъй като не беше велик актьор като баща си, Фрик знаеше, че няма дълго да издържи на разпита на бивш полицай. Нервите му се бяха изопнали така, че най-много след минута щеше да му се наложи да използва единия от пластмасовите буркани.

— Значи, такова, трябва да бягам, имам работа горе в апартамента ми, разни неща… — промърмори той и отново усети, че гласът му е като на някой братовчед от малоумния клон на клана Хобит.

Той заобиколи с количката господин Труман и без да погледне назад, я подкара на изток по главния коридор.

Глава 50