Лицето

Кубето на „Богородицата на Анджелис“ се осветяваше от златен фар. Високо над кубето, на върха на радарната мачта, червената предупредителна лампа за самолетите премигваше в сивата мъгла, сякаш бурята беше звяр и това беше злобното му циклопско око.

Докато се качваше от гаража на петия етаж с асансьора, Итън слушаше богато оркестрирана версия, включваща цигулки и голяма секция от валдхорни, на класическа песен на Елвис Костело. Тази окачена на кабели кабина, слизаща и качваща се двайсет и четири часа в денонощието, представляваше предна позиция на ада в постоянно движение.

Залата за почивка на лекарите на петия етаж, за която той бе получил упътвания по телефона, беше едно мрачно помещение без прозорци, с автомат за закуски и напитки и две маси с пластмасова повърхност в средата. Оранжевите пластмасови предмети около масите не оправдаваха до голяма степен името столове, също както и стаята не отговаряше на грандиозното си название на вратата.

Итън, който бе пристигнал пет минути по-рано, пусна монети в един от автоматите и си избра кафе без мляко. Когато отпи от него, той разбра какъв е вкусът на смъртта, но въпреки това го изпи, защото беше спал само четири-пет часа и имаше нужда от ободряване.

Доктор Кевин О’Брайън пристигна точно навреме. Около четирийсет и пет годишен, с приятна външност, той имаше леко загрижения вид и внимателно прикритата, но все пак осезаема нервност на човек, който е прекарал две трети от живота си в усилено обучение само за да открие, че тоягите, размахвани от здравните застрахователи, държавните бюрократични органи и лакомите адвокати деградират професията му ежедневно и унищожават системата на здравеопазването, на която той е посветил живота си. Ъгълчетата на очите му бяха сбръчкани. Той облизваше често устните си. Бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък от постоянния стрес. За нещастие той изглеждаше умен, което нямаше да му позволи дълго да се залъгва, че плаващият пясък под краката му е твърда почва.

Макар че не беше лекарят, водещ случая на Дънкан Уислър, д-р О’Брайън се бе оказал дежурен, когато сърцето на Дъни бе спряло. Той бе предприел всички процедури по съживяването на изпадналия в клинична смърт пациент и бе издал командата за прекратяване на героичните усилия. Смъртният акт носеше неговия подпис.

Доктор О’Брайън бе донесъл цялата документация за пациента, събрана в три обемисти папки. По време на разговора им той постепенно разпростря цялото им съдържание върху една от масите.

Те седяха един до друг на оранжевите псевдостолове, за да могат да разглеждат документите заедно.

Комата на Дъни бе причинена от церебрална хипоксия — недостиг на кислород в мозъка за дълъг период от време. Данните от енцефалограмите, както и от ангиографските изследвания, компютърната томография и ядрено-магнитния резонанс показваха недвусмислено, че дори да бе излязъл някога от комата, той щеше да страда от много тежки увреждания.

— Дори сред пациентите, изпаднали в най-дълбоката кома — обясни О’Брайън, — където почти или напълно отсъства забележима дейност в главния мозък, в продълговатия мозък е съхранена достатъчно функционалност, която позволява проявата на някои автоматични реакции. Пациентите продължават да дишат самостоятелно. От време на време може да се изкашлят, да премигнат, дори да се прозеят.

През по-голямата част от престоя си в болницата Дъни бе дишал самостоятелно. Преди три дни състоянието му се бе влошило и се бе наложило да го сложат на апарат за изкуствено дишане — той не бе в състояние повече да диша самостоятелно без механична помощ.

През първите седмици в болницата, макар да се намираше в дълбока кома, той бе кашлял, кихал, прозявал се и премигвал от време на време. Понякога дори бе въртял очи.

Постепенно честотата на тези автоматични реакции бе намаляла и накрая те напълно бяха изчезнали. Това подсказваше, че функционалността на продълговатия мозък намалява постоянно.

Предишната сутрин сърцето на Дъни беше спряло. Дефибрилацията и инжектирането на епинефрин го бяха накарали да заработи отново, но само за кратко.

— Автоматичната дейност на кръвоносната система се поддържа от долната част на продълговатия мозък — продължи д-р О’Брайън. — Беше ясно, че сърцето му е спряло, защото продълговатият му мозък е престанал да функционира. Нищо не може да се направи при необратими увреждания на продълговатия мозък — те неминуемо завършват със смърт.

В случаи като този пациентът не се слага на изкуствен бял дроб и сърце, за да му осигурят принудително кръвообращение и дишане, освен ако близките му не настояват за това. Те трябва и да бъдат в състояние да поемат разноските, защото застрахователите биха отказали да платят въз основа на факта, че е невъзможно пациентът някога да дойде в съзнание.

— Вие сте упълномощен да вземате решения, свързани с лечението на господин Уислър — рече О’Брайън.

— Да.

— И сте подписали преди известно време съгласие, че не трябва да се полагат други героични усилия, освен апарат за изкуствено дишане, за поддържане на живота му.